|
| Пореден тур на образователната реформа. |
От учителката по математика разбрах, че няма непреодолими трудности. Оценките ми в 10-и клас бяха крайности - двойки и шестици. От учителката по немски - любима героиня в колекцията ни от бисери, но човек с чудно богата съдба, осъзнах, че това, което ежедневно се случва пред нас и на което по детски категорично се смеем, е дребно и гримирано парченце от живота.
На фона на този мъничък свят на близостта понятието образователна реформа ми се струва призрачно, далечно, нереално. И все пак стените на училището изглеждат достатъчно крехки, че основателно да се плашат от призраци. Щеше ли моето училище да е същото,
ако наказваха учителката по литература
за прекрасната, невключена в програмата поезия, изяждаща ценни минути от часовете? Щях ли в крайна сметка да имам 6 по математика - не самоцелно, а защото наистина заслужавам, ако изискването за средно аритметично пресметнат успех бе безусловно?
Ако поставим за миг знак на равенство (за щастие, не дотам категоричен в реалността) между живота на едно училище и случилото се в рамките на образователното реформаторство от последните години, разказът не би бил по силите и на най-надарения драматург от школата на абсурдизма.
Какви ли не обидни екзотики
сполетяха това пространство - пращаха учителите на психотестове, махаха и връщаха в букварите "Аз съм българче", пренаредиха изневиделица дори и начина за изучаване на азбуката. Между другото, част от екзотиките бяха журналистически - грях, изцяло наш.
Днес реформата отива за пореден път на поправителен, комай по всички предмети. 8 години след като правителството на Иван Костов се зае да прекрои дрехата и на средното, и на висшето образование, се оказа, че новата одежда (със съдействието и бездействието на всички партии), не е нито удобна и топла, нито краси. На едни места стяга и задушава, на други виси.
Задаващите се нови промени са равносилни на
почти пълно оголване на скелето
на образованието и повторно вдигане на сградата. Някои от етажите изцяло ще спрат да съществуват, в други дизайнът ще бъде върнат на положение отпреди 1999 г., при трети ще се търсят изцяло нови материали.
В демократичната история на образованието например остава поредният кратко изживян експеримент 13-и клас - "класът за женене", въведен при професионалните гимназии. За сметка на това се въвежда задължително обучение до 10-и клас - буквално историческа стъпка, доколкото вдигане на задължителната училищна възраст в историята на една държава не се случва често.
Оценката си ще опитва да повиши и друго нововъведение от 1999 г. - прословутият общообразователен минимум - нещата, които всяко дете трябва да знае. 8 години бяха нужни, за да се разбере, че преди да се заклеймява като нисък или висок, минимумът трябва наистина да е общ. Вместо това в учебните програми на различните видове училища
настъпи тотален разнобой
В новата образователна стратегия минимум и максимум поне на думи са разделени - първото до 10-и клас, второто - в 11-и и 12-и.
Невъзможно се оказа и шумно рекламираното право на избор на ученика - уж гарантирано чрез заделяне на много часове за избираеми предмети, но по същество иззето от директорите.
Недочакани останаха и много други неща - и ранното въвеждане на втори чужд език от 5-и клас, отложено сега за 8-и, и новите "хубави" учебници, които пак ще се пренаписват, и добрите учебни програми, въведени през 1999 г. със същата надежда, която реабилитираме днес - да избягат от наизустяването.
Обратен завой чака
и висшето образование. След като махна платеното обучение през 1999 г., държавата днес е на мнение, че трябва да си го върне. След като направи от всички висши училища университети, властта отново се пита какво е това.
Имаме ли право тогава да корим училището, че по коридорите му се случват неща, които не си струва да помниш, защото иначе неминуемо би се озлобил? Имаме ли право да се сърдим на синдикатите, че в името на оцеляването са защитавали вредни неща? И най-трудният въпрос - сърдити или не, кой последно носи отговорността за миналите междувременно през класните стаи випуски от деца?
Майка ми обича да казва, че учителят е актьор, а училището сцена. Всеки ден
на тази сцена се играят десетки спектакли
пред жизнеутвърждаващо-капризна и сменяща се на 40 минути аудитория. Жънат се овации, чуват се освирквания, а истинските неща се случват някъде зад кулисите, при свалените маски и преглътнат страх от това да искаш и даваш повече. Би било хубаво сценарият, поне на официалния спектакъл, да е ясен. За да е изначално възможно чудото училище. На малките хора в него - спорна година, а големите - да внимават.
-------------
Очакваме вашите въпроси, мнения и идеи на prosveta@segabg.com
