Вълненията около първия етап в екзотичната класация на стоте велики българи не надхвърлиха установения в народното съзнание срок, полагащ се на всяко чудо. И съгласието, и раздразнението останаха в умерения спектър. А интересът изобщо - той дори не се приближи до оживлението покрай който и да е нашенски "Биг брадър". Всъщност коментарите в обществото бяха около това кой футболист или чалгазвезда са се наредили скандално напред и кого например те са изпреварили, а най-вече:



как е възможно това и кой го позволява.



В това отношение ние сме си останали във времето, когато по вестниците периодически се появяваха антрефилета, в които възмутени автори негодуваха, че по будките се продават картички със снимките на певци и спортисти вместо на писатели или герои на социалистическия труд. Колкото и да е странно, тази тъпа претенция срещаше одобрение в широките слоеве - дори в същите широки слоеве, които купуваха именно ликовете на певци и спортисти и не биха си закачили или турили до сърцето никой герой на труда или класик на съвременната литература. Имаше автори, за които това бе станало тема на живота. Редувайки я с темата за използването на амбалажа (слабостите и безобразията около приемането на празни бутилки и пр.), някои от тях славно си прекараха трудовия стаж в печата и си създадоха име на творци с будна гражданска съвест. Това всъщност беше и централно разрешена критика на социалистическата действителност - борба с "малката правда" в нашия живот.

Горе-долу такава е днес реакцията и около стоте велики - престорена изненада и престорено несъгласие с мястото на личности, които самите ние сме издигнали и лансирали, сами сме ги кредитирали с вниманието си - за да застанат те сега далеч преди хора, на които дължим и потеклото, и бъдещето си на българи. Отново "малка правда"! Възмущението се помпа от обществената демагогия. Настина неприлично някак се получава, но и приличието също може да съдържа демагогия. Драмата е пресилена: навсякъде, където такива допитвания се провеждат, чалга, кич и парвенющина избиват и се плезят на публиката. От това някъде даже полза вадят: стават още един път наясно със себе си. Което никак не е малко...



Но защо ви разказвам това?



По една телевизия видях симпатичен младеж, "пробил" доста напред в класацията, "изместил" ред прочути мъже от историята и от културата, сам смутен от появата си там и сам любопитен да разбере причината за това. Ведър, дружелюбен и все пак малко нащрек. Учител по физика в софийско училище, той го отдава на своите ученици, изпратили хиляди телефонни импулси, за да го наредят сред великите. Друго обяснение няма. А трябва ли? Аз, на негово място, не бих и търсил!

Обяснение е нужно за нас. И точно затова го избягваме.

Във времето на навиканото отвсякъде българско училище, на обществено пренебрежение и мизерия, на сринат престиж и корупция в цялото образование, на перманентни стачки и безскрупулни частни уроци, на грубост, безцеремонност и непослушание, на почти хронично отегчение от учението - един учител (по физика!) бива посочен от своите ученици за велик! Толкова е изненадващо, толкова е невъзможно това, че дружно се отдръпваме от факта. А фактът си го бива. Вярно, той е единствен сред другите и - като един от сто - е и само един процент. Но малък ли е този един процент, ако съществува и извън "извадката", в самия ни живот?

Да получиш оценка, признание, любов в собствената си среда! Дотам, че да те наредят сред Великите! Без да те има в учебниците, без да обикаляш телевизиите, без да инвестират в теб партии, издатели, продуценти, групировки, дори чужди сили и посолства! Да се реализираш, да се наложиш така, че да те сравнят с прочути, а и безсмъртни имена, мерило за успех в националното съзнание. Да имаш качества и да ги приложиш честно, добросъвестно на своето поприще. Да служиш на дарбите си, както се служи на дълг - и това да те издигне високо в очите на онези, които те заобикалят. Да те приемат, да те одобряват, да те харесват, да ти се възхищават - и да не крият това. (Сега се разбра, че същите момчета и момичета преди това са искали да предложат учителя си за президент!) В този "единствен" случай се съдържа поука за обществото - това общество, което от години пренебрегва успеха, ако той няма цифрово изражение, ако не може този успех да се осребри.



Един процент поука, но каква?



Според мен - зашеметяваща. Затова и се чудим как да я премълчим.

Тя припомня, че и днес има личности, които не са в дирижираната, почти официална конюнктура, но са авторитетни водачи на своята среда, влиянието им работи вътре в нацията. Това са хора с осъзната, а понякога и просто инстинктивно приета роля, хора с вътрешна убеденост и с дарба да въздействат. Всъщност, примерът им е тяхната дарба, единството между призвание и дела, вярата и задължителната справедливост. За тях това е мисия, потребност, страст, а не бизнес или кариера. Появата им, макар в съотношение едно към сто, показва, че такива хора продължават да се раждат дори във времето на организираното, богато финансираното, поточно фабрикуване на звезди и авторитети за нуждите на бизнеса и политиката.

Това трябва да е хубавата новина. И едно на сто също е добър процент. Прочее, не вярвам някога той да е бил по-висок. Но се е оказал достатъчен да преведе народа ни до днешния бряг...