Има сух реализъм зад куртоазията и снизхождението, с които България и Румъния бяха посрещнати в Европейския съюз. Изразяват го повтарящите се цифри из анализите за поредното разширяване: около 30% на глава от осреднения брутен продукт за съюза; и три милиона цигани.

Тия данни създават грижи и ги държат на ръба на упрека. Освен че са взети мерки срещу официалното наемане на българска и румънска работна ръка, в някои парламенти се говори за закони срещу свободното движение на ромите, следващи естествения Drang nach Westen на гладните.

Ако това беше сглупил да каже Димитър Стоянов и предстояха избори, със седмици щеше да е занимавка за медийните ни чучулиги, а не просто мазохистична сводка от информационния обмен за реакциите на евроразширяването. Щеше да има семинари на неправителствени организации и закани за съд. Щеше да роди парламентарна декларация и съответна комисия, която да проучи и осъди тия расистки уклони. Уви, приказките в тоя стил са чисто, та чак rein европейски.

Това обяснява защо държавните ни жени и мъже, захласнати по осъществения си идеал, не се сещат да обърнат в предимство данните за бедността изобщо и за циганите в частност. А ако някой се сеща, няма смелост да събуди с един прост въпрос съвестта на иначе тъй загрижените за България и Румъния по-богати членки от стара Европа. Въпросът е: "А защо са ни много циганите?" Възможният отговор донякъде оправдава и бедността.

Циганите ни са много, защото тук те са имали и



имат добри условия за начина си на живот



- както се казва, от векове и за векове. Ето доводи:

В България и Румъния православната църква е мудна, но не е стигала в мисионерската си ревност до инквизиция и гонения на друговерците. Нацията е слаба, но не се е подсилвала с пролятата кръв на малцинствата си. Държавата е разградена, но не е заграждала циганите в лагери на смъртта. Общините не изграждат подпорни стени покрай реките, но не са изграждали и стени около гетата. Науката е изоставаща, но не е използвала за напредъка си опити с расово и умствено непълноценни според нея хора. Здравеопазването е убийствено, но не е прибягвало до евтаназия и стерилизация на етнически групи. Образованието е неефикасно, но не е стигало до езикова асимилация на другоезичните.

Всичко това ни води до един твърде конкретен въпрос: "Може ли да си представите какво ще направят общинската администрация и полицията, ако в къща с неясна собственост, подготвена за ремонт или събаряне, примерно във Виена, на "Зингерщрасе" 36, се заселят внезапно толкова цигани, колкото са се заселили в София, примерно на "Стамболийски" 116?" С оглед на църквата, нацията, държавата, общините, науката, здравеопазването и образованието по нашите земи, отговорът е лесен - за "Стамболийски" 116 нищо няма да направят и след няколко години там ще има чудесно гето с коренни жители, както е по-нагоре в "Татарли". С оглед обаче на европейската традиция бързо ще кажем, че за денонощие на "Зингерщрасе" 36 няма да има и помен от циганите, които нарушават обществения ред, правото на собственост и хигиенните условия. Пък ако ще в тяхна защита да се хвърли мадам Де Гроен.

И все пак не е съвсем така -



традициите и в Европа се променят към по-добро.



Когато преди време бдителни граждани и възмутени журналисти обвиниха нашенските цигани, че си готвят патки и лебеди от виенските езерца, шарена група европейци защити тази естествена реакция срещу глада, поставяйки пародия на "Лебедово езеро" пред общината. Сега патки и лебеди пак изчезват, но все по-рядко някой се възмущава. Може би защото се разбра, че сред гладуващите има и чисти арийци.

Да не се прави нищо понякога е лошо само в относителен смисъл. В широко исторически смисъл това в повечето случаи е нещо добро: "нищонеправенето" е човешко търпение и условие за разбиране. То е запазвало и запазва една особена форма на живот. На нея й липсва култът към ефикасността. Чужд й е стремежът към задължителен успех. Не цени писаните закони. Няма нужда от държава. Но тъкмо така тя обогатява възможностите за човешко съществуване.

И за да не изчезне тази жизнена форма, многото цигани, които влизат с България и Румъния в ЕС, трябва да бъдат приети такива, каквито са. Те не просто са неприятен спомен за историческа вина, която трябва да се скрие под тъпите проекти и приказки за интеграция. Те обогатяват възможностите за човешко съществуване с напомняне за неговата безгрижна естественост. Тази естественост е до нас и в нас и е хубаво да остане заради човешкото разнообразие.

България и Румъния са примери, че такова съществуване е възможно. Със сигурност то е неудобно и трудно, но все пак нека се учим да виждаме историята откъм по-усойните й места. Така ще открием, че повечето исторически постижения същевременно свидетелстват и за някогашно варварство. И (да прощава Макс Вебер) ще схванем, че в известен смисъл е историческо предимство страната ти да няма протестантска етика и дух на капитализъм, но пък да има много цигани. Процентите от БВП на глава сигурно някога ще се наваксат. Многото ни цигани обаче засега са още по-сигурна гаранция, че България и Румъния няма да наваксат варварството, което понякога стои зад реда, богатството и цивилизацията.