Богоявление отмина, изпълнено с множество церемонии, сред които вероятно най-забележителната е свързана с освещаването на знамената на Българската армия. Телевизионните канали показаха приветствието на Знеполския митрополит към войниците, сержантите и офицерите. Присъстваха официални лица - президентът, премиерът и министрите, началникът на Генералния щаб на БА, патриархът. Такива церемонии вече станаха обичайни, част от посткомунистическия преход се характеризира с възвръщането на предишното внимание към православната църква и възстановяването на нейния престиж.

Заедно с това до голяма степен очаквано и повтарящо се във всички посткомунистически държави явление нараснаха и претенциите на самата църква към по-видимо присъствие в обществените дела. Тези претенции първоначално бяха сравнително скромни и се ограничаваха в желанието християнски свещенослужители да участват в официалните церемонии. Дори през октомври 1991-а новоизбраният парламент, в който СДС имаше малко преимущество, откри заседанието си с колективна молитва, търпеливо изслушана и от депутатите на ДПС. Постепенно свикнахме с присъствието на православни свещеници на всички по-големи държавни церемонии: Деня на храбростта 6 май, Деня на Освобождението 3 март, деня на Апостола 19 февруари... Същото се случи и с частните церемонии, но това е друг въпрос. Проблемът е дали една светска модерна република, каквато претендира да бъде България, трябва да поставя под християнско-православен патронаж официалните си церемонии.

Съвременното българско общество е от доста отдавна секуларизирано. Повечето специализирани социологически анкети никога не са откривали над 20%, които да практикуват своята религия всекидневно или ежеседмично, мнозинството от българските граждани



се сещат за религията си 2-3 пъти в годината,



най-вече на емблематични празници. В този аспект българското общество не се различава много нито от френското, нито от белгийското, нито от германското или шведското общество. Може би е малко по-различно от гръцкото, където видимите знаци на религиозната принадлежност към православното християнство са много по-чести и се практикуват повече. Но това е резултат и от различна история, включително история на присъствието на църквата в обществения живот.

Наред с това българското общество съвсем не е и изцяло християнско по своите културни традиции. Поне една десета от българските граждани имат ислямски семейни традиции, съществуват общности от юдеи, католици и други. Очевидно е, че присъствие на православната църква в официалните церемонии създава впечатлението за приоритетно третиране на част (макар и по-голямата) от българските граждани, както и неглижирането на останалите, неправославните граждани.

Ако приемем, че това положение донякъде е свързано с чувството за вина на българската държава за отношението към православната църква през времето на комунизма (парадоксално, но по това време църквата беше по същество на държавна издръжка), то по друг начин стоят



днешните претенции на православния клир





Наскоро беше оповестена протестна декларация на църквата във връзка с визитата във Варна на индийски будистки проповедник, която искаше от властите да забранят предвиденото масово мероприятие. Той беше заклеймен като представител на опасна секта. Не толкова скоро църквата отново излезе с протестна декларация, настояваща за отмяна на прожекцията на филма "Последното изкушение на Христос" на М. Скорсезе по БНТ. Църквата заклейми също така и публикуването на поредицата романи за Хари Потър, обяснявайки опасността от разказваните в тях магии. Също такъв протест от страна на църквата предизвика и книгата на Д. Браун "Шифърът на Леонардо", като аргументите тук бяха, че тезата на автора е богохулна и противоречи на християнската доктрина. И най-сетне, след поредицата случаи на детско насилие, църквата за пореден път поиска въвеждането на християнското православно вероучение в масовото училище като задължителен предмет с аргумента, че само религиозното възпитание ще спре насилието.

Тези претенции са в сферата на символическата власт, те се отправят към властите, за да се гарантират авторитетът и монополът на църквата върху моралните предписания и наставления. Целта е да няма конкуренция. Но става дума за събития, които са по-скоро на повърхността на онова, което е прието да смятаме за вяра, морални убеждения или императиви. Съмнително е, че някой индийски проповедник, детска книга, игрален филм са в състояние да отклонят когото и да било от твърдите му убеждения или от вярата му. Всъщност църквата реагира така, за да бъде забелязана, защото и други църкви (например католическата) реагират по същия начин, тъй като "така е редно" да направи една християнска църква.

Удивителна на този фон е липсата на реакция на православната църква към



събития, разтърсващи света или дълбоко разделящи общественото мнение



Нямаше никаква реакция след екзекуцията на Саддам Хюсеин, нито по въпроса за смъртното наказание изобщо. Не беше църквата онази, която да инициира национална кампания в защита на осъдените на смърт български медицински сестри и на палестинския лекар. Толкова много са случаите на пасивно пренебрежение, че наистина се чудя дали православните отци вярват в онова, което проповядват.

Веднага искам да подчертая, че има много свещеници, монаси и монахини в Българската православна църква, които с живота си дават истински пример на християнски добродетели. Не за тях е моят патос тук, а за йерархията на църквата. Която подкрепя всички проявления на рекламната вяра като строителството на нови църкви и параклиси, провеждането на пищни водосвети при откриването на всеки нов офис, медийните инициативи за подкрепа на подобни начинания. Мнозина сигурно имат нужда от нови храмове, но дали няма също така нужда от нови приюти за изоставени деца или бездомници, от нови хосписи за безнадеждно болни. Колко такива заведения е изградила или подпомогнала Българската православна църква? И какъв е броят им в сравнение с масово толерираните нови храмове? Не се ли отнася същото и за мюсюлманското вероизповедание - колко нови джамии бяха построени в сравнение с новите приюти и хосписи? Изобщо какво по-точно е вярата, след като за нейните проповедници е много по-важна рекламната страна, отколкото същностната?

Жалко е до каква степен църквата е загубила диалога с обществото и незаменимото си място именно там, където нито една институция не може да я замести -



на границата между живота и смъртта



Държавата никога не е била милосърдна, затова вероятно няма клинична пътека в действащия договор на НЗОК с лекарското съсловие, която да се отнася до "палиативните грижи", до подкрепата за човешкото достойнство до края на човешките дни. Тук е мястото на религиозните организации, включително на православната църква. Но в България то е до голяма степен пусто. Единици са примерите като за онзи отец, който приготвяше коледната трапеза заедно с децата от един от многобройните социални домове, или добре известния пример на Донка Паприкова, която така и не намери официална подкрепа, да не говорим за нещо по-материално от страна на църквата. Но такива хора не биха и помислили, че проблемите на обществения морал в България са най-вече в Хари Потър или "Шифърът на Леонардо". Те просто вършат своята служба тихо, но ефикасно, без много шум, но практически и заедно с онези, които имат нужда от опора.

Претенциите на православната църква към публичните власти за по-голямо присъствие в обществения живот и особено в образованието са абсолютно неоснователни. Те дори могат да бъдат крайно вредни, защото крият риска от религиозно противопоставяне в българското общество. Авторитетът си църквата може да завоюва единствено чрез примера на своите отци. Чрез примера на собствените си институции. Всичко друго остава рекламна вяра - онази, която се проявява във водосветите и религиозните церемонии. И която подкопава единствената рамка на гражданския мир - светската държава. Нейната обратна страна са яростните протести на "Атака" срещу пеенето на мюезина - също рекламна акция на националното чувство, противопоставяно на също така рекламната акция с увеличения от високоговорители и предварително записан призив към молитва.

Изобщо колко много шумотевица около вярата - сякаш наистина става дума за пърформанс, а не за религия. След като е така, светската държава има пълното право да налага правила на съжителство, без това да е накърняване на свободата на вероизповеданията. Щом като религията се практикува като реклама, за нея трябва да важат правилата, които ограничават рекламата.