|
Спор няма: днес първолашката приказка е поучително безполезна. Тя наивно опростява самостоятелното справяне с трудности чрез архаично умение (поправяне на каруца) в псевдостресова ситуация (строшено колело, гора, вълци); досадно повтаря и предмодерната илюзия, че "който не работи, не трябва да яде". Затова действителността бързо превръща поуката "разчитайте на себе си" в даскалско дърдорене. И все пак тя трябва да се припомня, когато напоследък досадно и наивно става друго поучаващо бръщолевене за неволите.
То не са евронаблюдатели и министри на припек и в сянка, не са пенкилер-експерти, тv водещи и жп стрелочници - всички драматично подчертават, че нямало политическа воля, с което обясняват родните оливки, а после патетично твърдят, че щяло да има - вж. Доклада на ЕС за напредъка! на BG, 155-ия? от 2000 г. насам показен разстрел, проектобюджет за 2006, кражбите по линията Перник-Волуяк и др.
На това място оптимистите се сещат като едни Некрасовци за хората, чийто дълг е да бъдат граждани. Песимистите си представят омбудсмана и мъдрите членове на българската конституция, която дава права за политическо действие само на законосъобразни партии (чл.11), а отказва такива на гражданите и техните сдружения (чл.12). Реалистите упорито мълчат. Естествено най-дейни са т. нар. политически субекти: те кълчат възможни и невъзможни пози, та дано се пръкне някой път тая пуста воля за осъществяване на единствено правилната политика - тяхната.
Уви,
волята все повече я няма, за което свидетелстват две неволи:
тясното разбиране за нея и малкият брой деца.
Разбирането за политика у нас при всичките демократически заклинания по същество е плурализиран член първи на Живковата конституция. Уж всенародна (имаше референдум), тя в действителност дари политическа компетентност на професионалния партиец, лишавайки "обикновените" хора от каквато и да собствена политическа цел. И с право, защото "обикновеният човек" тъне в "малката правда", както се казваше тогава. Сиреч еснафства, принизявайки политическата действителност кажи-речи като младия Маркс до хляб, сирене и вино, без да я възвисява до воля за реализиране на световно-исторически цели. Точно в това изолиране на политиката от "обикновеното" съществуване имаме дългогодишна пряка, а днес и размножена приемственост в партийните върхушки след БКП. Повечето от тях дори безочливо въвеждат семеен политически ценз, та да напомнят, че има дейности отвъд правата на простолюдието. Неговата воля за участие се удовлетворява с медийно дресирано въображение, което представя хляба, сиренето и виното за дажба, зависеща от правилен избор измежду правоимащи.
Очевидно устойчивото намаляване на дажбите се отразява пряко на тялото и косвено на въображението. И двете обаче се приближават към съмнението за съучастие в действия, при които чужд интерес се представя за всеобщ. Така все по-малко хора откриват в отредения им миманс реален жизнен смисъл за себе си, но все повече виждат чуждото обогатяване. Затова и наглостта, с която се съобщава, че политическата държава не се грижи за тяхното всекидневие, а се занимава с дългосрочни стратегии, чиято прозирна цел е напълването на партийно-фирмената каса, се посреща със злобно безразличие или отмъстително гласоподаване.
Понякога
отмъщението към държавата неосъзнато се пренася върху бъдещото поколение
с отказ да бъде създавано. Тогава имаме знак за изчезнала воля в първичните условия на живота. И неволята не е в това, че някакви граждани или партии не взимат нещата в ръцете си, а в отказа от първото съвместно действие заради другиго. Защото от мисъл и работа за другия волята се е свила до мислене и работа за лично съществуване, прикривано от лицемерна грижа за непоявяващи се в един лош свят деца. В такива случаи единствено упование е в инстинкта за размножаване с надеждата, че все някак с децата се явяват грижите за другия - храната, образованието, трудовата заетост, пенсиите, морала - та до строшеното колело на каруцата. И тъй като май сме в такова предполитическо положение или политическо предположение, приказката може да се попромени, та да стане по-реалистична, пък и по-секси за първолаците:
... Като не дошла неволята, братята зарязали колата, лутали се, докато стигнат до града, където ги чакали богати булки... И им се народили деца. След време децата отишли в гората на пикник, намерили строшената каруца и като я оправили, се затътрили по старите коловози към дядовото село. Дядото обаче бил умрял отдавна, а селото било подивяло за радост на еко- и етнотуристите...
Визията беше и е всеки да се спасява сам, всички средства са позволени, а общността, държавата други, отвън ще я оправят, ама е много некрофилско. Трябват ни млади, креативни хора, не със старчески егоизъм, а със съвременно можене в сложния глобален свят 