:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 429,291,106
Активни 91
Страници 14,882
За един ден 1,302,066
ПАНАИР

Бомбаджии без полицейски досиета

Неколкостотин са инженерите, специалисти по взривовете у нас. Те гърмят често, по много и са едни от най-охраняваните хора в България
Снимка: Авторът
Всекидневно новинарските емисии из целия свят ехтят от взривове - бомбени атентати, атаки, заплахи, инциденти.

Изваден от някогашния монопол на военната практика, взривът отдавна е универсално средство за унищожение - гърми както в Ирак, Афганистан, Чечня и Кашмир, така и в центъра на Лондон, в Мадрид, в софийските квартали, в Бургас - навсякъде.

В България обаче, както и по цял свят, всекидневно стават куп експлозии, които криминалните хроники, за щастие, не регистрират. Десетките тонове взривни смеси, които се използват при строеж на пътища, в почти всяка подземна мина или за събаряне на стари сгради, иначе многократно превъзхождат устройствата за убиване по количества и унищожителна мощ. 60-ина са работещите в момента взривни групи у нас. Право да рушат промишлено се дава само на инженери - същите, които са упълномощени и да изграждат.

--

"Взрив по принцип може да си направи всеки средноинтелигентен човек, но си е опасно", казва Ани Тонова, минен инженер във фирма "Видекс", производител на взривни вещества, която си има и собствена взривна група. Факт. От време на време из вестниците цъфва по някой пример за препатила любопитството си "котка" - я някой химик-първокурсник останал без пръсти, я някой още по-далечен на взривоопасната тема. Гърменето не е тайна и за децата. Ако беше, училищните директори из страната нямаше да разпореждат евакуации след всяка хрипкава телефонна заплаха. И едно време на кибрита пишеше "Пази от деца!", но пак палехме селитрени димки. А сега дайте на едно хлапе десетина минути и то ще извади



от интернет домашна рецепта за взрив



Или ще отърчи за някоя опасно мощна пиратка.

Пръчки промишлен взрив обаче, или детонатор, не можеш да си купиш отникъде. Не и ако:

- нямаш регистрирана фирма с такава дейност

- нямаш лиценз, издаден от Инспекцията по труда, за който трябва инженерно образование, курс за взривници в Минно-геоложкия университет (който се опреснява на три години), празно свидетелство за съдимост, документ от психото, че си с всичкия си, данъчна декларация, че си изряден платец ( и пр. документи, касаещи и разрешителното за оръжие)

- нямаш писмен проект с чертежи за взривните работи, количеството и вида експлозив, който ти трябва

- нямаш благословията и надзора на КОС (службата за контрол над общоопасните вещества към МВР), и т. н., и т. н.

Взривниците, занимаващи се с бризантни (промишлени) взривове, също рискуват, твърди Тонова, но чак за осакатени не си спомня. "Има хора обаче, които като пипнат веднъж взрив и детонатор, и вече се мислят за спецове. Тъкмо те са склонни да грешат. Гръмнат - не стане, и дай втори път, от което работата се оскъпява".

Самата тя се занимава с търговията с взривове. Същинското гърмене е мъжки занаят, с много физическа работа - мъкнене, товарене и пр. Инженер Живко Захариев е тартор на взривната група тук. Той е проектант първа степен, т. е. човек, завършил точно такава специалност в МГУ - без такъв специалист не можеш да регистрираш фирма за гърмене, както не става да откриеш аптека без магистър-фармацевт.

За повече от 20 години работа с експлозиви той е имал всевъзможни заплетени проекти. Мястото, където трябва да се срещнем обаче, е сред рутинните му изяви - каменните кариери оттатък Перник, след язовир "Студена".

След известно мотане из лунния релеф (кариерата е бая голяма; докато го търся, минавам по един



скат, натъпкан с взрив,



най-близките работници са на петдесетина метра, само оставената наблизо сондираща машина - един взрив, предполагам, би я смлял - ми вдъхва надежда, че ще допиша тоя текст) един възрастен пазач ни насочва: "Бомбаджията ли? Ей го е, горе на сондата." Въпросната сонда, вижда се отблизо, вече си почива, след като е нарешетила шахматно две скални стъпала 20 на 20 метра. Работниците са покрили дупките с тенекия, за да не се ронят камъни вътре, и разпечатват чувалите с АНФО, червеникав кус-кус от амониева селитра и нафта - широко използван и сравнително евтин експлозив (с това нещо гърмят и ислямските групировки в Близкия изток). Не ги изсипват все още, защото двамата полицаи от КОС, с които разговаря Захариев, трябва да ги преброят. Това е задължителна процедура - чувалите трябва да са точно толкова, колкото са ги преброили на тръгване от склада с експлозиви - общо 15 тона взрив. Контролът, подсказва Живко, е особено затегнат в последните години, заради опасността от тероризъм. Когато "косаджиите" си свършат работата, дълбоките 2-3 метра цилиндрични перфорации ще се напълнят. Някъде вътре, между зърната, ще се заровят детонаторите, малки медни капсули (чиито 4 конски сили сами по себе си не са хич безобидни), свързани с жица, която излиза отгоре. Като се отдалечат на 200-300 метра, предварително предупредили хората най-долу, под скалните площадки, вече ще могат да детонират. "Детонация", уточнява взривникът, се казва, когато веществото експлодира с над 1000 метра в секунда. Под тази скорост имаме "взривно горене". Що се отнася до анфо-то в няколкото му разновидности, детонацията му е около 3000м/с.

Импулсът



тръгва от машинката в ръката



на едно от момчетата. Пробягва за едно мигване разстоянието до погребите по "де ше" (детонационен шнур - жица, по която върви електрически импулс, може да къса ръце, ако я хванеш "в крачка").

Детонаторите трябва да гръмнат почти едновременно (през 25 милисекунди или малко повече, зависи от закъснителите помежду им). След което скалните площадки ще са си пак на мястото, но в насипно състояние. Ще са бухнали отвътре от буйния бакпулвер и вече ще могат да бъдат изгребани.

Другото място, на което Захариев редовно гърми, е трасето на бъдещата магистрала в прохода Маказа на границата с Гърция, която трябва да свърже Кърджали с Комотини. Вече трета година групата идва тук, когато строителите се натъкнат на твърди скали. В един хубав есенeн четвъртък, навръх пазарния ден в близкото село Кирково, са насрочени три гърмежа. Хората са предупредени и всичко тече по план, в това число рекичката недалеч от центъра, над която е първата площадка в дневния ред. Дупките вече са готови и кашончетата с амонит са подредени (амонитът е на "саламчета", патрониран, и е подходящ за влажна среда, каквато е тукашната. Когато всичко е готово, общо седмината бомбаджии (най-младият е на 18 г.) се отдалечават и застават на безопасно място, следейки да не приближи някой. Всеки от присъстващите има радиостанция. "Готови ли са всички", чува се в станциите гласът на Живко. Групата потвърждава и той казва: "Взривявайте тогава". Всичко утихва - в този момент някъде наоколо един от работниците е започнал да върти ръчката на малкото генераторче, което трябва да подаде ток на детонаторите (аз съм се сврял в основата на едно олисяло борче с илюзията, че ако хвръкне насам, клоните ще ме предпазят).

Дранн и мощен тътен - експлозивът е бил по-надълбоко и на двеста метра



усещането е като при земетръс



- не трещи кой знае колко. "Наред ли са всички?", пита уоки-токито с гласа на Захариев - на поне 500 метра околовръст може да изхвърчат парчетия.

Следващата експлозия ще е по-така. Дупките са по-плитки и ще хвърчи яко. След десетина минути всички са пак по местата си (този път съм на открито). "Взривявайте"... (Хм, какво става - сигурно жичките нещо...) ...Трясъкът, който прекъсва следващата мисъл, е като гръм от мощна тонколона в хале - минава през цялото тяло и блъска околните склонове. От това разстояние той достига ушите миг след изригването на площадката. А тя прилича на фонтан - земните "струи" изскачат една след друга и малко по-късно скалата напълно изчезва в белия токсичен облак.

Риск де ше-то да откаже, да се скъса и импулсът между детонаторите да спре, има винаги. Съществува обаче и безотказна система, по-скъпа, която тук от известно време използват, т. нар "нонел" (неелектрическа). При нея в пластичен проводник се предава самата взривна вълна. Той е обмазан отвътре с октоген, един от най-силните експлозиви в света въобще, използван основно за военни цели, лабораторно получен през 40-те г. на миналия век. За да се задейства, октогенът се нуждае от по-силен импулс - макар и изключително мощен, той е слабо чувствителен. Взривната вълна е по-бавна от електричеството и кабелът може да се държи в ръка, казват взривниците. Ако пък е прозрачен и се гърми нощем, се получава страхотно зрелище, обясняват те - искрата, като демоничен състезател, бяга из полето и вдига погреб след погреб.

Третият взрив е малък - само петдесетина дупки, които вече са пробити. Сондьорът от турската фирма-изпълнител, който ги е правил, седи на един камък, кима смутено към взривниците и се преструва, че не схваща какво му говорят. И съвсем правилно - към него хвърчат куп нашенски сквернословия, затова, че е направил дупките с около 2 метра по-дълбоки (което ще рече, че трябва да се удължи шнурът). След половин час площадката все пак е заредена. Сега трябва



да се обезлюди наоколо



Двама старци на една нивица по баира отгоре обаче се инатят - та нали и те вършат нещо (режат едно дръвче), как така ще им спират работата? След кратки преговори (и няколко злъчни работнически мръсотии под сурдинка) бабата и дядото скланят да прекъснат за малко. Сега единственият проблем е магарето на 20 метра, което не е тяхно и следователно не е тяхна работа. С него се заема един от работниците и всичко започва наново.

Тук работата е сравнително лесна, казва Захариев, не изисква кой знае какво творчество. Другояче са взривовете в населени места.

"Наскоро гърмяхме една висока сграда в кв. "Павлово". На десет метра наоколо имаше къщи. Онзи ден сигурно съм остарял с няколко години - казахме на хората да се евакуират, защото сградата е висока и голям прах ще падне. Но един дядо пак като се запъна и не ще да си излезе от къщата! Ами ако сградата рухне случайно в грешната посока?! Или ако човекът се задуши от прахоляка...?!"

В случаи като горния, когато наоколо има хора и други постройки, невинаги можеш да сложиш експлозив ей така, на око. Има опасност да предозираш и да стане както при взривовете за мола, който в момента се строи по бул. "Александър Стамболийски" в София - късове бетон бомбардирали високите етажи на съседните жилищни блокове. Такива инциденти спохождат и най-опитния взривник обаче, обяснява Захариев, в радиус от 500 метра все има риск нещо да изхвърчи. Преди няколко години например, той трябвало да разчисти парцел за бензиностанция между Студентски град и жк "Дианабад". Бум - и пет семейства тръгнали да си търсят нови стъкла.

В центъра на София могат да се видят десетки "дупки", където сградата между две други, долепени до нея, е изчезнала, без да повлече и тухла от съседките си. Това, обяснява бомбаджията, става с малки взривове в носещите колони на сградата, и то така, че сградата да не се изсипе на улицата, а в определена посока. Логично, първо се събарят колоните от тази страна, в която трябва да се наклони. Колоните трябва



да рухнат почти едновременно



(не съвсем, защото вкупом детонациите резонират! - околовръст се получава ударна вълна и - сбогом стъкла).

"Най-инфаркният ми взрив изобщо беше миналата година в ТЕЦ "Марица-изток 2", казва Живко. "В централата предстоеше да се монтира сероочистваща инсталация и трябваше да се махнат два комина, 185-метрови колоси, армирани в основата. Колегите бяха съборили първия, втория трябваше да махна аз". "Наоколо е пълно с постройки, а коминът трябва да улучи средата на една 200-метрова просека между сградите; максималното отклонение, без да съсипем нещо, е пет метра в двете посоки". Коминът се гърми в основата, пак от тази страна, в която трябва да падне, "както се сече дърво". След експлозията обаче той може случайно да се залюлее във въздуха и да падне където му скимне. С първия комин станало следното? пробили дупката в основата и сложили патронирания взрив по-навътре. И какво се оказало - експлозията разбила тухлите, а бетонната броня оцеляла. Последвало едномесечно баене, докато коминът се сгромоляса. Захариев си взел бележка и неговият взрив минал гладко - поставил пръчките по-навън и тухлената секвоя рухнала в уречената посока.

Неща за рушене из страната - бол. В почти всеки град има стари, неизползваеми сгради, които предстои да се махат. Рудници в ликвидация (в Бобовдол и др.), скални масиви за строеж на пътища (при магистрала "Тракия" например, по шосе Е-79) или сметища (в Ловеч в момента се гърми за тамошното) - какво ли не. Разрушават се и паметници на някогашната държавна мегаломания като огромния рудник Здравец край Димитровград.

--

Каре 1

Минало довършено



Макар и не от функционални, а от идеологически съображения, в това число попадна и мавзолеят на Георги Димитров на площад "Батенберг", някогашния "9 септември" в София. Общо три фирми го гърмяха, докато рухне. Тъкмо "Видекс" доставяла експлозива и Живко Захариев бил поканен да участва в проекта, но отказал? "Закарахме им взрива и си тръгнахме. Не исках да участвам - трябваше да унищожа история, което не ми се понрави." Оттогава има цял куп версии около причината за взривната несполука с мавзолея. Ето я инженерната? "Детонаторите, наредени в мавзолея, бяха страшно много, казва Живко. Идеята беше да гръмнат едновременно, за да се получи много мощна експлозия, която да срине дебелите стени. Много от тях обаче не се задействаха, защото не бяха навързани в успоредни вериги. Ето защо първата експлозия се оказа толкова немощна", обяснява Живко.

Площад "Батенберг" е бил мегдан и на други взривове, по-ефективни и по-ефектни. Миналата година по площада гърмяха и се преобръщаха тирове, когато тук се снимаше екшънът "Икона" с Патрик Суейзи. Автор на експлозиите е Васил Диков, който от много години се занимава със специални киноефекти (общо 4 фирми се занимават с това у нас в момента).

--

Каре 2



Бомби като зрънца и бомби като бомби



"Забелязал ли си, че когато някой бъде улучен от куршуми в един филм, камерата обикновено снима гърба на човека - показва се излизащият вече патрон? Това са малки експлозии", разкрива кино-бомбаджията Васил Диков. Нищожно количество взрив, колкото да не нарани човека, се слага на дрехата му - оттам се получава ефектът на бурно разкъсващ се епидермис. Миниатюрната бомба също се нуждае от проводник? "Неотдавна снимахме един филм в Банкя, "Китайска невеста", и имаше екшън сцени, за които трябваше да направя около 650 попадения, 120 от тях в хора. За тази работа отиде 14 километра кабел". "За друга една подобна сцена животът ми се скъси сигурно с двайсет години, спомня си Диков. Снимахме престрелка на изоставената баня в Овча Купел и каскадьорите стреляха по едни прозорци. Когато някой натисне спусъка, аз гърмя малкия заряд, залепен на стъклото и той прави дупка. Накрая трябваше да падне и цялото стъкло, но един новак забрави да се дръпне и за малко да го нарежа".

Ето и рецепта за голям сценичен взрив? 400 грама тротил, 4 чувала пясък, 1 чувал с трици и 1 с торф. Кое за какво е - само Васил си знае, но е факт, че от тези съставки се получава 30-40-метрово зрелище.

Съществуват някои нервни вещества като нитроглицерина, обяснява Диков, които гърмят и от един допир - пип, статично електричество и бум. Те обаче не се използват тук (и в промишлеността) - твърде опасни са.

В неговата работа също важат правилата, валидни за останалите взривници, включително косаджийските проверки. "Това са естествени превантивни мерки, но не вършат работа, казва Диков. - Ако някой реши да убива, не му трябва да краде експлозиви, смята той. Ако не се охранява стриктно, една София например може да литне във въздуха и от няколко обикновени склада за азотни торове.".
 
Амонитените "саламчета" се използват, когато скалата е влажна.
 
Една градивна бомба на 500 метра от центъра на с. Кирково навръх пазарния му ден.
 
Пътят Кирково - Комотини през прохода Маказа в полуготов вид.
 
След час-два скалата, по която се разхождат работниците, вече ще е надробена.
 
Каменоломната в Перник.
 
Е, хубаво е в една снимка да има и хора, но тук просто няма как. Дупката, която в тази секунда дълбаят под земята 10-те тона експлозив, е за ловешкото сметище.
9169
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД