---

Иван Бърнев е роден преди 33 години в Добрич. Завършва актьорско майсторство в класа на Стефан Данаилов. Играе на сцената на Сатиричния театър, "Сълза и смях", Театър 199. Бил е и актьор в шоуто "Хъшове". Изпълнява главни роли в "Лист отбрулен" на реж. Светослав Овчаров и "Лейди Зи" на Георги Дюлгеров. И Иржи Менцел го покани за главната роля в своя нов филм "Обслужвах английския крал" по книгата на Бохумил Храбал. Сега Бърнев заедно с екипа на продукцията са на Берлинале, където филмът се състезава за "Златна мечка".

----

- Стягаш ли се за Берлинале?

- Както всички хубави неща, и това дойде изненадващо. Първо ме питаха - можеш ли? Поглеждам аз датата - свободна ми е. Чак после, покрай шума, който се вдигна, усетих колко хубаво, колко е важно за всеки един изпълнител да постигне такива неща. И започнаха, честно казано, да ми потреперват мартинките...

- Играл си в три от четирите пиеси, които Иржи Менцел постави в Сатирата, а сега той те избра за главна роля във филма си. Може ли да се каже, че си му любимец?

- По-скоро един от любимците. Той харесваше и други, истинско удоволствие му доставяше работата тук. Но явно аз съм съвпадал с представата му за ролята. Менцел ми се обади през 2005-а и ме покани, аз тогава не знаех нищо за книгата, за филма. Героят ми се нарича Ян Дите ( в превод "дете" ) и това име е разковничето на личността му - наивен до глупост. Играя младежките му години, в по-късната му възраст ме заменя друг актьор. През неговите очи следим историята на Чехия - предвоенните години, войната с Хитлер, идването на комунизма. Докато бях в Чехия, често ме питаха как намирам текста на Храбал, по чиято книга е филмът, с какво бих го сравнил. Аз им казвах: "Ние имаме един такъв Радичков, който с едно изречение ти отвинтва главата и ти само изречението можеш да направиш на филм, а какво остава за цялото произведение".

- Каква изобщо е работата с режисьор от такъв мащаб? Ти си работил с него и в театъра, и в киното...

- В киното ми бе по-трудно, отколкото в театъра - може би защото опитът ми там е по-малък. В началото, като се събрахме и почнахме да работим, той нямаше голямо доверие не само на мен, но и на целия си екип. Екипът - пълен с младоци, единствено главният оператор беше от "старите пушки". Имало е моменти, в които сме правили дубъл след дубъл. Аз обаче така съм се възпитал при работата в театъра, че знаех - не мога да кажа „Не мога". Имали сме много моменти, в които не е ставало, но Менцел упорито ме водеше към това, което иска. Той търси „максимално чистото движение". Дори когато трябва просто да седнеш на един стол. Други режисьори разчитат на импровизацията - те очакват, сядайки, аз да се подхлъзна или нещо такова. Менцел обаче разчита на поетичния разказ.

- Като го сравниш с нашите режисьори - те издържат ли сравнението? Знам, че ти е било мечта да работиш с Дюлгеров?

- Ами виж, то ми е било мечта, защото аз винаги съм знаел - този човек те гледа с един особен поглед и вижда в теб неща, които и ти не си подозирал, че имаш. Но има огромна разлика. Ето ти пример - имам някакъв сценарий, научавам си сцените, излизам пред камерата, а Дюлгеров ме гледа накриво и казва: „Ти много ми го играеш това, не си естествен. Искам това цялото нещо да го кажеш с други думи. Сбъркай, подхлъзни се, нещо лапсус направи". Занимава го по-първичното в човека. Докато при Менцел това е абсурдно, той е перфекционист. При него всичко е по план и отговорността е огромна - да не сбъркаш нещо, което си репетирал вече десет пъти. Това не значи непременно, че нашите режисьори са по-лоши - нашето кино има да догонва в други неща...

- Накъде трябва да върви, за да догонва?

- Трябва да се снимат повече филми. Това води със себе си много неща - професионализмът на всеки един от нас се покачва с опита. А не както много често се случва сега - режисьорът събира свои познати, роднини и айде - ще бачкаме по тоя проект… То вярно - всеки има първи път, но тези хора просто не са кинаджии.

- Добре де, проблемът до пари ли опира или до нещо друго?

- До голяма степен до пари. Не бива да забравяме обаче и традициите. Чехите си имат ФАМУ. Завършил го е самият Менцел. И такива като него, от неговия ранг, са преподаватели там. А тук във ВИТИЗ направиха всичко възможно да изгонят професионалистите. Не искам да конкретизирам, защото ще нагазя в страшна каша, но имам наблюдения върху драматичния факултет. Там не може да се завърти голям професионалист, който да преподава актьорско в клас. Системата е така направена. Очевидно не им осигуряват необходимите средства, време и внимание.

- Ти обаче си завършил точно при известен актьор - Стефан Данаилов, и по-голямата част от твоя випуск все още е на сцената.

- Да, действително аз имах късмет, от моя клас има не един и двама играещи актьори - Стефания Колева, Карла Рахал, Асен Блатечки... Ламбо винаги е бил човек, който се занимава с 20 000 неща. Но докато бяхме във ВИТИЗ, някак съумяваше да създаде впечатлението, че е с нас постоянно. Сега го няма това, къса се традицията, забрави се как са се правили нещата преди 10, преди 15 години. Говорим за чехите - на тях, за разлика от нас, не им е спирало производството на филми.

Опитвам се да кажа нещо от сорта на „Ако 10 години не се е произвеждал хляб - нямаше да имаме и хляб". Обаче това не е и хляб, това е изкуство, то трябва да се поддържа. Говорил съм с хора, които имат пари - те не разбират за какво става въпрос. Не можеш да очакваш, инвестирайки в изкуство, да ти се върнат парите. Ако с тая нагласа тръгваме - обречени сме на смърт. В последно време все пак се отпускат някакви субсидии, шест филма годишно...

- Шест не е толкова малко за нашата малка страна. А режисьорите пак мрънкат, че субсидии няма, и пак две трети от тези шест филма не стават за гледане. Защо?

- Е, то е и въпрос на желание, и на хъс. А не да спиш и да си мислиш „Еее, никой не дава париии". Причините са двояки - от една страна, хората от по-старото поколение не са си мислили, че ще им се наложи да оцеляват по този начин в новото време. От друга, „мъртвите" години, които минаха, никак не помогнаха на младите да разберат технологията на производството, да разберат как да пласират проекта си. Старите пък пропуснаха да разберат, че онова време е свършило, дошло е друго и ти пак можеш да намериш възможност да снимаш, но трябва да вложиш малко повече енергия.

- А откъде, мислиш, трябва да дойдат тия промени, съживяването в театъра и киното ни?

- Моят кръгозор е доста стеснен, гледам си работата предимно. Аз съм един изпълнител - прост актьор. Но много се радвам, че точно Ламбо - "мастърът" за всички, които сме завършили в негов клас, е министър на културата. Това е супер - не е чиновник, не е композитор този човек, той знае за какво става въпрос и това дава надежда за театъра и киното ни. И вече се прави по нещо - ето тук, в Сълзата, ще почва ремонт, в 199 ремонтираха, пари намери за това, за онова... А иначе на мен ми прави кеф, че нямам нищо общо с политиката. Радвам се, че актьорството е нещото, от което живея. Аз съм от типа „щастливият глупак" - човек, който постоянно си вярва в някакви неща, радва се на това, което е пред него - на ролите, на представленията... Щастливец съм, че точно аз бях избран от Менцел.

- Но пък не си единственият български актьор, избран в сериозна чужда продукция - ето и Христо Живков е на Берлинале с един италиански филм, Диана Добрева се снима при Нора Хопе, тук-там вече наши ленти печелят отличия по фестивали и те... Има раздвижване на духовете май?

- Да, и това раздвижване е причината да гледам спокойно на нещата и да продължавам да се занимавам с актьорство.