-----

Йорданка Кузманова е сред най-известните ни актриси. Завършила актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на професор Желчо Мандаджиев. Играла е във Варненския, Младежкия, Народния театър "Иван Вазов". Има много участия също така в телевизионния театър, както и в самостоятелни рецитали. През 1967/68 специализира в Париж. Най-запомнящите й се роли са на Боряна в "Боряна" от Йовков, Нина Заречная в "Чайка" на Чехов, Електра от едноименната пиеса на Еврипид. Снимала се е във филмите "Двойникът", "Дами канят", "Герловска история".

-----

- Твоят живот е все пред публика. И досега си любимка на много поколения. Може ли да осмисли човешкия живот тази професия?

- Несъвсем.

- От устата на фанатичен актьор и перфекционист това "несъвсем" звучи странно.

- Ами мечтаех си и за друга кариера - на музикант например. Понякога още мечтая. Езикът на музиката ми се струва някак по-универсален.

- Тоест това, че словесността се нуждае от превод, понякога те е мъчило ли?

- Ами да. Понякога съм съжалявала, че думите не стигат до всички хора поради различните езици. А музиката и танцът не се нуждаят от превод. Пеенето също.

- Откъде идва разочарованието? Смяташ ли, че нашата държава не оказва необходимото уважение на хората на изкуството? Чувстваш ли се обидена?

- Не, не. Дори да се чувствам, няма да го призная. Така съм възпитана и самовъзпитана, че не обичам да се оплаквам, да търся вина у другите. Моята майка ме е научила - търси винаги вината у себе си. По принцип никоя държава чак толкова не се е вторачила в своите най-добри изпълнители.

- А имаш ли много колеги, за които смяташ, че са поставени в незаслужено положение на "ненужни" хора?

- Разбира се. Това е драмата на моето поколение като цяло. С реформата в театъра дойдоха нови обстоятелства. Но съм щастлива до небесата, че се насочих към тази професия, която и през онези времена изискваше да се себедоказваш непрекъснато. Било то във Варненския театър, където започнах, било в Народния, където играех по-късно. Всяка вечер всъщност си на кастинг. Не обичам тази дума, но сега е актуална. Ето, явявайки се на конкурс за художествено слово с рецитала "Яворов-Мина", спечелих едно от първите места и Ганка Найденова направи концерт в Народния театър "Иван Вазов" с всички спечелили конкурса. Там присъстваха директорът и режисьорите, видяха ме на място и още същата вечер получих покана да остана в трупата на Народния. Иначе на актьора никога не му е леко.

- В смисъл?

- В смисъл, че и тогава имах колежки, които не можеха да си платят отоплението и телефона, и понеже аз всяка вечер имах по пет-шест покани за някъде, те със сълзи на очи ме молеха: "Прати ме някъде вместо тебе, защото не мога да си платя сметките!"

- За кои години става дума?

- За осемдесетте. И тогава имаше артисти, които едва свързваха двата края. Винаги е имало трудни времена за някои хора. Но не само артисти, ето, моят татко юрист ми е казвал: "Данче, ти си щастлива, защото можеш да печелиш допълнително с професията си. А аз с всичките си познания нямам възможност за такива доходи." Той нямаше право да практикува. А ние имахме право да се състезаваме и аз, откакто се помня, го правя...

- Пък и печелеше състезанията често.

- Но ако трябва да съм съвсем честна, работата само в театъра невинаги ме удовлетворяваше, все исках още нещо. Поради това ми почти патологично отношение към словото все се е случвало, че или авторът не ми е харесвал, или режисьорът не ми допада. Затова се опитвах вън от театъра да се самодоказвам.

- Това ли те накара да правиш моноспектакли?

- Да, това. Нямам обяснение защо човек често остава недоволен. Още като бях във Варненския театър, имах много хубави роли - Пилар на Димитър Димов от "Почивка в Арко Ирис", Мария-Десислава на Камен Зидаров, Боряна на Йовков, и въпреки това роля след роля на голяма и малка сцена, прибирайки се на моето таванче със скосения покрив, все чувствах, че нещо ми липсва. И четях. Тъкмо тогава беше излязъл "Романът на Яворов" на Михаил Кремен; потъвах в съдбата на Яворов и Мина. И една година работих, преписвах, правих композиция - това ми беше по на сърце, отколкото ролите, които ми предлагаха в театъра.

- Стигаше ли ти време за всичко? На онези млади години?

- Ами трудно ми стигаше. И се лишавах от някои радости. Самозатварях се, по-малко общувах извън театъра с хората. Е, тогава нямаше дискотеки, но имаше купони. Аз лично не купонясвах, висях си на таванчето.

- Значи си искала реализация чрез изкуството, всъщност чрез професията, много повече, отколкото чрез други неща?

- Да, безусловно. А какви други неща?

- Ами много жени се реализират успешно в живота чрез партньорите си например... И това им стига.

- Е, никога не съм била от тях. Не знам какъв е този подтик, който те кара да се затвориш, но го имах. Ами само половин година живях с "Време разделно", докато направя композиция от час и половина. Вместо да ида да флиртувам, се затварях с някой автор, или примерно с народните песни. С тях пък какво беше... Ходя по библиотеките, изчитам примерно 30 000 народни песни и правя театрална игра по фолкмотиви, която нарекох "Обичам". Това ми доставяше по-голямо удоволствие, отколкото да се доказвам пред някой партньор... Но ми пречеше на личния живот.

- Изкуството по-нетленно от партньора... добре звучи. Вярваш ли още в това? Как устояваше на съблазните?

- Може би пак на баща си главно го дължа. Може би той като мой пръв учител по цигулка ме е научил, че когато правиш всеки ден по нещо, то резултатът не закъснява. Всеки ден цигулка и всеки ден спорт, бях желязна в тези неща. Че татко ме занимаваше с Кропоткин! Едно осемнайсетгодишно момиче. Той ми развиваше какво е анархизъм, споделяше с мен, нямало е с кого сигурно. Но от него ми остана като стереотип - всеки ден. И ми подари, когато завърших 11-и клас, автобиографията на Кропоткин. Такъв човек беше.

- Обикновено бащите подаряват рокли...

- Не, никаква рокля. После абитуриентската си ползвах за официални неща, добре, че не се ожених с нея.

- А смяташ ли за себе си, че си достигнала върховете на реализацията си? Че си от най-добрите в професията.

- Не-не-не. Хайде сега да не се будалкаме. Аз съм научила от азбуката на актьорската професия само А, Б, В. И толкоз.

- А има ли такива, която знаят цялата азбука?

- Има. Няколко човека.

- Кои са?

- Ще ги кажа, но не сега. Има обаче такъв момент, нашата професия е много неравностойна. Пътят на артиста е много лъкатушен. Както при спортистите, за теб винаги съдят по последния ти мач. Зависиш от много фактори. Дали си в съответната възраст и кондиция, дали ти съответстват режисьорът, авторът. Най-много съм мислила по факта, че съм в колективно изкуство. А колективното е и по-скъпо. Трябва да наемеш зала, да платиш на техническия персонал, на артисти, а приходът не покрива и една трета от това... Как да стане? Не може с проста търговска сметка.

- Но хората не се отказват от посещения все пак. Дори ти - често те виждат като зрител, по изложби, на премиери на книги...

- Изпитвам удоволствие, върховно удоволствие да гледам какво правят другите. Но като ходя по галерии, знаеш ли какво ми тежи? Че няма и една актьорска галерия. Ето, да кажем, аз примерно имам едно върховно постижение през тази, тази и тази година. И какво днес? Те са останали в небитието. Къде е моята "Електра"? Къде е Такис Музенидис от Гърция? Ние бяхме петата му "Електра", първата беше в Гърция, естествено. И тук - в Младежкия театър. Ако аз искам да направя актьорска изложба с моите постижения в кавички или не в кавички, къде и как да стане? В това е трагиката на актьорската професия.

- Упрекваш театъра в тленност ли?

- Не точно. Искам да подчертая трагиката на професията ни. Написала съм го и в моята стихосбирка. Красивото в театъра се доближава до източната философия и естетика всъщност. Които твърдят, че най-доброто нещо е тленното. Там майсторят фигури от лед, от цветчета, които до вечерта се стопяват или увяхват. Малко ми е трудно да го знам. Но нима човек се отказва от любовта, след като знае, че не е вечна?

- Имаш ли чувството, че театърът се възражда? Залите са пълни.

- Да. Започнаха да се връщат хората.

- А как се отнасяш към този флирт със скеча, с игровото начало, дори с желанието на почти всеки режисьор да съблече актьорите, най-вече актрисите, на сцената?

- Е, то е малко тъжно. Смятат сигурно, че ако не съблекат актриса в някоя постановка, не биха имали публика. Но това не е вярно. То е подценяване на публиката. Но аз приемам размиването на жанровете, когато е направено с вкус. А когато не е - е обидно. Не можем да се сърдим на политиците, че говорят просташки, когато от амвона на Народния примерно се налага същият стил на говорене. И не е въпросът в събличането - съблечи се, ако искаш - но го направи професионално. И в стриптийз баровете си има и добри, и лоши стриптийзьорки. Не е въпросът в събличането, а в изкуството. Дори да е изкуството на събличането.

- На какво е белег връщането на хората в театъра? На някаква социална стабилизация ли?

- Не. Дължи се на самота според мен. Хората са с разкъсани връзки помежду си, семействата са разрушени. Отиват на театър, за да избягат от самотата си. Ами само един милион българи има, забягнали в чужбина, както и моят син. Аз смятам да основа партия на майките, чиито деца са напуснали страната. Дори да седиш до някого в салона, това е вид контакт.

- Доста страшно звучи. Това ли е най-големият проблем на страната ни? Изтичането на младостта навън?

- Да, това е. А образованието тук е вече на дъното. Сега расте много неграмотна младеж и ни чакат черни години. Но не са виновни младите. Старите са виновни за това.

- Не се ли надяваш да се върнат тези хора?

- Не. Те се вграждат там, трябват им пет-шест години само да преодолеят стреса, а като го направят, вече не щат да се връщат.

- Това ли е най-големият грях на България? Че си изгони децата?

- Не, не бих го нарекла грях. То се случва по света. Истинският грях е, че страната ни не изсипва огромни суми в образованието. Много се ядосвам, когато прочета, че група деца нямат автобус, за да идат на училище от някое село.

- А блазнела ли те е мисълта и теб за реализация навън?

- О, моята мечта винаги е бил театърът на Великобритания. Лондон, както и Москва са столиците с култ към това изкуство. Лондон и Москва са центровете на непогазеното слово. Но по онова време не беше възможно, а сега ми е малко късно.

- Играе ли ти си още?

- Да. Но само много сериозен текст. Преди дни отказах пиеса и текст, защото не ми се видя интересно. А аз искам да умирам от интересност, като в любовта...