Кой ли не се пробва по адрес на "Великите българи"! Тълкувателите и коментаторите (т.е. сеирджиите) бяха май повече от гласувалите. E, защо пък да не са пробвам и аз?

Но не за да гласувам за някого със закъсняла дата, нито за да се карам на населението, че не е извършило правилния избор. А според обичайното за тази рубрика, която разглежда симптоми - видими знаци на някакви по-трудно видими социални и културни процеси.

Да започнем с нещо, което мнозина видяха. Избраните от телевизионната игра бяха не-телевизионни - идваха от училищните часове по история и литература, не от медийните рейтинги. За разлика от резултатите в Англия, Германия, Франция, eкранните Азис, Бойко Борисов, Слави Трифонов, Лили Иванова и Волен Сидеров се класираха назад, чак между 20-о и 30-о място: Бареков пък, завалията, въобще не се появи. В първата българска десетка се подредиха прашни образи от 9-10 век (ханове и царе, четирима на брой) и от 18-и и 19-и век (революционери и книжовници, петима на брой) - срещу само един от 20-и век, и то от първата му половина. Един от участниците във форума към сайта на "Великите" беше скептично отбелязал, че "В момента хората не правят разлика между велик и "звезда...", но всъщност не беше прав: следвайки образователния канон, гласувалите сънародници бяха прокарали тази граница като ясна историческа бразда: миналото е велико, настоящето - не. Форумът го усукваше, че имало и велики съвременници, но вотът беше категоричен: вас искаме, царе, революционери и поети.



Значи ли това, че сме здрава нация със здрав критерий?



Не е ли радващо, че имаме историческото самосъзнание за трайни постижения, заслуги и наследства, а не за мимолетната телевизионна слава? И че тъкмо то е основание на националната солидарност, а не както е при други нации от развитото консуматорско общество: че всички са гледали в сряда и петък вечер една и съща сапунена опера?

Не бих бързал с това оптимистично заключение. Наличните факти биха могли да се изтълкуват и по обратния начин - например, че сме толкова тежко травмирани от своето образование, че дори медиите, по задължение фокусирани в настоящето, не могат да надмогнат историческите ни фиксации. Затова и не ги надмогват, а просто ги пускат на медийния пазар пакетирани ту като "Памет българска", ту като брадати археолози и безочливи иманяри, ту като войнска слава, ту - като царско величие или сензационни гробове (на "Орфей"...)... Т.е. изглежда просто: българските медии отстъпват пред героическото съзнание и успешно се "историзират", защото по тези географски ширини националното историческо "величие" се търси поне колкото сиренето, соцфилмите и новините.



Впрочем все едно дали това е така или не



За предпочитане е да търсим не произхода на симптомите, а това дали не са знак за някакви (нарушени) функции. Ако тълкуваме медийно-исторически конструираното минало като "техника на сплотяване" на нацията (такава е социалната му задача), въпросът е: изпълнява ли я то? Нима не предоставя на нацията тъй важния общ списък със светци, мъченици и герои?

Националните герои обаче никога не идват сами, а в комплект със съответния разказ: самата дума "герой" означава освен величие и персонаж от някаква история - било то на създаването на нацията, на чудодейното й спасение, на трудно й оцеляване, на героизма й в борбата за освобождение или на постиженията й "на нивата на духа".

Е, какъв беше разказът зад направените избори? И за един и единен разказ ли ставаше дума; създаваше ли той сплотена картина на миналото?

Не е никак трудно да се досетим, че хората, които са посочили като велики българи в първата стотица персонажи като Георги Димитров, Тодор Живков, Людмила Живкова, Георги Първанов и Сергей Станишев, имат различен образ на миналото (а с него и на настоящето) в сравнение с онези, посочили цар Борис III, Димитър Пешев, Симеон Сакскобургготски и Иван Костов. А посочилите Лили Иванова, Азис и Слави Трифонов, едва ли виждат културния принос на своята родина така, както почитателите на български писатели, оперни певци и компютърни гении. Още тук картината на миналото изглежда пропукана по оси, които едва ли учудват някого: "ляво-дясно", "популярна култура - висока култура", Георги Димитров vs. цар Борис, Алеко Константинов vs. Бай Ганьо.

Но нещата не спират тук. Как да разбираме първата тройка, има ли под нея подобни пукнатини? Дали Аспарух, Левски и Петър Дънов участват в кохерентна историческа картина, персонажи ли са те на един и същ разказ?





Да започнем с хана основател



Той е посочен от толкова сънародници вероятно защото символизира българската държавност; а е предпочетен пред други ханове и царе, защото, както каза един от защитниците му, "ако не беше той, нас нямаше да ни има...". Силен аргумент, но към него трябва да се прибави и още един. Хан Аспарух е един от малкото известни българи, за които скептичният ни сънародник не се сеща май нито една компрометираща история, който участва единствено в разказа за основаването на държавата и в никой друг. В този смисъл той стои неутрално и за владетел /хан-княз-цар-секретар на политбюро-премиер/ - сравнително достойно: едно малко известно, но непосрамено от нищо начало, от което - ако за момент забравим последвалите грехове на разнообразните българските държавници - можем да изтеглим величествена и непрекъсната 13-вековна линия, олицетворяваща държавата чрез нейните властнически имена.



Левски олицетворява нещо различно



За да разберем неговия разказ, трябва да го отнесем към модерните европейски повествования, които от времето на Френската революция разказват едно - за това как "народът въстана срещу тирана". Френската революция обаче тълкува тирана в социални термини и гилотинира крале, изважда императорските имена от календара, разрушава и разграбва дворците на аристократи и духовници: т.е. тя чисти чрез терор и кървава баня добродетелното и равноправно тяло на нацията от остатъци от предишния свят. Накратко: якобинският разказ никога не би могъл да бъде за величествена историческа верига от владетели, защото е за не по-малко величествен разлом и разрив с "владетелите": смърт на всеки суверен освен един - Народа; ново летоброене и обръщане към бъдещето, а не към миналото.

За разлика от френския случай модерният "култ към царете" и "славното минало", така различен от разрушителната страст на модерния революционен разказ, е явление, специфично за определени, наваксващи периферни нации. Казано простичко, те искат с минали велики постижения да покажат две неща: 1. че съществуват, 2. че са достойни за включване в "цивилизования свят" и с това дават основание за гордост, а не за срам на своите синове и дъщери.

Затова в своята национално-освободителна идеология те непрекъснато смесват модерния разказ за тираноборството, отворен към бъдещето - с обсесията си от собствената древност.

В този контекст обаче късните идеолози на национално-освободителното движение - Раковски, Левски, Каравелов, Ботев са повече французи, отколкото следовници на Паисий, който иска от юрода да се гордее със своите царе и патриарси. Те не символизират величествените 13 века, нито българската държавност, мислена през монархията и династиите - а радикалността на един устремен към бъдещето чист републиканизъм, който не отстъпва на този на Сен Жюст. Левски не мечтае короната да го подреди във веригата от Аспарухови наследници, а съвсем по гарибалдийски напира да освобождава други поробени народи; той иска свободата и бъдещето, а не приемствеността и миналото... Така че той не може да се подреди след Аспарух във величествената верига, защото е от друг разказ - от радикално романтическо, дори анархистично повествование за избухването на автентичния суверенитет "отдолу", за "вдигането на народа" към бъдещето и отхвърляне на веригите - включително веригата на династическата история. Бих нарекъл този разказ "алтернативно-романтически", ако не се налагаше да запазя думата "алтернативен" за третия случай.

Защото



с Петър Дънов нещата наистина стават алтернативни



Доколкото ми е известно, той и досега не присъства в нито един официален български учебник по българска история. Поради sms-мобилизацията на Бялото братство изключеният се завърна в нея на бял кон, на гребена на вълната, наречена New age. Perfect timing: той се завърна точно когато книгите му заляха сергиите на пл. "Славейков" редом с маркетинг медитации, конспиративни легенди за тамплиери и масони, будизъм за домакини, рейки за юпита, фън шуй за бизнес дами... С завръщането на окултно-алтернативния в българската история се завръща и разказ, който другите героично-мъжкарски повествования трудно биха могли да понесат. Това е разказ за космически цикли, за настъпващата епоха на Водолея с рядката каша на нейното "всичко е едно", за нови месии и духовни учители с техните благородни призиви за състрадание и не-насилие, милозливост и добротворски универсализъм, но и с делението на "посветени" и "непосветени", с дихателни упражнения и диети, кротост и досадна назидателност.... Какви ханове, какви революции?

* * *

Анализът на симптоматиката говори за несъвместимости, на повърхността всичко е спокойно, цари хармония, няма "нарушени функции". Челната тройка от царе, апостоли и учители, величествено оглавява нацията, никой не изпитва притеснение.

Причина за това е самото понятие "величие", което освен блясък и превъзходство излъчва и още нещо: примирение, включване в пантеона (кюпа). Впрочем това "хомогенизиране чрез величие" учебниците по история и литература са го правили открай време: операция по включване на определени имена в канона при изваждане на жилото на техните концептуални и ценностни несъвместимости. А сега същата операция е подхваната с удоволствие и професионализъм от българските медии, които имат и далеч по-големи възможности: те подреждат до ханове и окултни учители още спортисти, пожарникари, плешивци, врачки, покръстители, банкери, комици и Ахмед Доган.

Така че наистина влизаме в епохата на Водолея: настъпва времето на всеобща любов, в която царе и цареубийци, културтрегери и културоубийци, медии, историци и бели братя, хиляди, маса, народ се прегръщат. Всичко е едно.