Подозрението на някои медии, че "Атака" и ДПС са като гърне и похлупак, намери неочаквано потвърждение. Даде го не кой да е, а Волен Сидеров. Няма твърдо доказателство, че "Атака" черпи от фондовете на ДПС, но със сигурност черпи от идейната съкровищница на турската партия. Заканата на Сидеров да внесе в Народното събрание предложение за Закон за печата не е нищо друго освен припев на лансираната вече на 9 ноември 2002 г. идея на зам.-шефката на ДПС Емел Етем.

"Може би е време да помислим за закон за печата", каза тя тогава в Русе, а на другия ден в Плевен доразви мисълта си: "В момента има Закон за радио и телевизия, касаещ електронните медии, но не бива да се пренебрегват и вестниците". След като си навлече гнева на медии и политици, госпожата оттогава мълчи по въпроса. Нейното рационално зрънце обаче е паднало на торна почва, защото думите й буквално бяха повторени миналата неделя от доведения син и пратеник на Волен Сидеров в Европарламента Димитър Стоянов. Според евродепутата в българското законодателство има празнина, защото е предвиден закон за електронните медии, но такъв за печата липсва, а е редно да има. Жълтите депутати Яни Янев и Теодора Дренска внезапно също харесаха идеята. "След като има закон за електронните медии, не виждам нищо лошо да има и за пресата", коментира Дренска завчера пред "Сега".

Наистина ли би било добре подобно законодателно изравняване?



В какво се състои разликата между печат, радио и телевизия,



след като за всички медии би трябвало да важат едни и същи професионални правила? Нали имат общ Етичен кодекс на българските медии - защо да нямат и сходни закони?

Най-лесно забележимата разлика е, че радиото и телевизията навсякъде по света са на лицензионен режим, а печатът не е (освен при тоталитарни политически системи). Причината е, че всеки може да издава вестник, без да пречи на другите, докато ефирът не е безкраен. Държавата е призвана да разпределя честотите, защото иначе би се получил хаос - опити за присвояване, взаимно заглушаване, намеса в запазените за специални комуникации сектори и пр. Наличието на лицензи означава ангажиране на държавата да налага общи правила и да следи за тяхното спазване, което става чрез закони за радиото и телевизията. Електронните медии знаят, че даденият лиценз може да стане и отнет лиценз, и затова обикновено се отнасят по-сдържано към греховете на властта. Ролята си на "четвърта власт", която е призвана да контролира от името на обществото останалите три (законодателна, изпълнителна и съдебна), те изпълняват винаги с "едно на ум".

Няма защо да се търсят примери в страна с недозряла демокрация като България - те могат да прозвучат неубедително. Но същото се наблюдава в най-старата съвременна демокрация - Съединените щати, където



най-експлозивните разкрития никога не тръгват от телевизията



или радиото. Големите скандални разследвания, които могат да дестабилизират властта, обикновено започват от вестниците или други медии, неподлежащи на лицензионен режим ("Вашингтон пост" с "Уотъргейт" и "Ню Йорк таймс" с тайните документи на Пентагона), агенциите (ЮПИ с войната във Виетнам), а в по-ново време и интернет изданията (сайтът Дръдж рипорт с аферата Моника Люински и президента Бил Клинтън). Радиото и телевизията ги подхващат, след като им е дадена достатъчна гласност. Игралният филм "Вътрешен човек" на режисьора Майкъл Ман с участието на Ал Пачино и Ръсел Кроу, получил седем номинации за "Оскар" и показван няколко пъти по български телевизии, разкрива точно този медиен проблем. Разобличителният материал на мрежата Си Би Ес срещу тютюневите компании вижда бял свят едва след като е разгласен от "Ню Йорк таймс".

В САЩ единственият закон, призван да регулира печата, е Първата поправка на конституцията от 15 декември 1791 г., която гласи само едно: "Конгресът не може да приема закони...ограничаващи свободата на словото или на печата..." Във Франция - другата люлка на съвременната демокрация - има закон за печата, който се казва Закон за свободата на печата. Макар да е приет още на 29 юли 1881 г., той важи и досега, като са му правени осъвременявания. За да не злоупотребяват вестниците и сродните медии със своята свобода, се подчиняват на общото законодателство, валидно за всички в държавата, като прилагат и саморегулация чрез етични кодекси. Това изключва нуждата да се изобретява "пета власт", която да контролира "четвъртата".

Няма нищо чудно, че в най-новата история на България точно ДПС поведе хорото на



посегателството върху свободата на печата



Подобна роля приляга на турската партия по исторически причини, защото първият Закон за печата по българските земи е приет от Високата порта на 2-ри шабан 1281 г. (1864 г. от Р. Хр.). Неговият първи член постановява, че "Вестник или други листове не могат ся обнародва без позволение". Оттогава до 1947 г. в България са приемани и действали десетина закона за печата, преброи изследователката по история на българската журналистика доц. д-р Здравка Константинова. После са станали излишни.

Какво може да сродява млада партия като "Атака" с подобни закони? Нищо друго освен мракобесничеството. Те са прилагани най-свирепо в периодите на шпицкомандите, когато са атакувани редакциите за разправа с журналистите. Тревожно е, че подобна ярост се наблюдава и днес. Разликата е, че на Сидеров дори не му трябва Закон за печата, за да прибегне до силови методи срещу журналистите, както не му трябват и други закони. Той самият си е мярка за правораздаване.

Що се отнася до медийния проблясък в царските редици, няма нищо изненадващо. Още в чл. 31 на османския закон се казва: "В случай че ся докачи Царят (султанът)...,преследванието ся повдига от властта". Само едно законче да бъде прокарано и ще видим кой ще смее да попържа княза, както забелязал основателно навремето Алеко Константинов. Тогава и за върнатите имоти повече няма да стане дума.