Трети март, датата на подписване на Санстефанския мирен договор, който възроди българската държавност след 484-годишно прекъсване, е тълкувана нееднозначно в българското общество. Споровете се усилиха след демократизацията на страната в последните 17 години. И ще ги има вечно, докато има България и българи, освен ако Волен Сидеров не прокара закон за печата, който да възстанови официалните истини по един или друг дебатиран днес въпрос.

Основните критики могат да се групират в няколко пункта. И те са: възстановяването на българската държавност е страничен продукт на руското имперско настъпление на юг към Проливите, а не продукт на действията на българското общество. Създадената държава, макар и спасена от Европа от опасността да стане задунайска губерния, все пак била само върху една трета от етническите ни територии и била малка и слаба държава, осъдена да се бори за една предварително загубена кауза - обединението на всички български земи на Балканите в границите на отечеството. По-добре било всички заедно да си бяхме останали под скиптъра на султана и при удобен политически момент всички българи заедно да се обособим в държава в етническите ни граници.

Ако приемем (а трябва да приемем, защото в XIX век е така), че наличието на собствена държава е единствената възможност за един народ да има прогресивно развитие, то споровете трябва да изчезнат. В Османската държава, построена на религиозен принцип, на българите християни бе отказана всяка прогресивна перспектива. Малко хора знаят, че към



1876 г. българският народ има 2500 висшисти,



завършили от Сорбоната до Санкт Петербург, които в българските земи можеха да станат само селски свещеници и даскали в основни училища. За бизнеса нямаше никакви правни гаранции и неслучайно големите ни богаташи живееха в Букурещ, Одеса, Белград, Виена и Лайпциг. Не случайно Априлското въстание избухна в богатите промишлени градчета - Панагюрище, Копривщица, Габрово, Батак и т.н. Там не живееше и кьорав турчин, който да тормози местното българско население, та Каблешков уби двама цигани, за да напише "кървавото писмо". Хората искаха просто да вземат съдбата и бизнеса си в ръцете си, да стават министри, депутати, началници на дирекции, за да получават държавни поръчки, да си гласуват протекционистични за бизнеса си закони, да получават (а не да дават) комисиони и т.н., и т.н.

В този смисъл Освободителната война дойде точно навреме и даде на българския икономически, политически и интелектуален елит мощния лост на държавата. Това, че границите й бяха само върху 1/3 от етническата територия на българите, нямаше чак толкова значение. С умели действия българските политици показаха, че каузата за обединение съвсем не бе безнадеждна. Между 3 март 1878 г. и 16 юни 1913 г. те успяха да удвоят територията на държавата и само грубите грешки на Фердинанд през 1913 и 1915 г. попречиха на пълното обединение. Все пак и днес България със своите 111 000 кв. км е на десето място по територия и население сред четиридесетте европейски страни.



Така че какви са били намеренията на Русия, е без значение



- от значение е какъв е резултатът за нас, българите. Справедливостта изисква обаче да кажем, че задунайска губерния не влизаше в плановете на руския политически елит. След Кримската война (1853-1856 г.) европейските Велики сили постановиха и Русия прие, че няма да се разширява на юг от Дунав. Военно и икономически по-слаба от обединените по този въпрос Велики европейски сили, Русия знаеше, че отказът от тази уговорка я грози с нов Севастопол. Максимумът, който се надяваше да постигне с тази война Русия, бе създаването на голяма българска държава, която да плува в сферата на руското политическо влияние и така да приближи казашките полкове на 200 км от Босфора. Но Русия загуби и тази игра - веднъж частично в Берлин през юли 1878 г., когато българската граница мина по билото на Стара планина вместо по течението на река Ергене, и втори път - в 1887 г., когато бяха прекъснати дори дипломатическите отношения.

Не е сигурно и че щяхме да се освободим като чехи и поляци през 1918 г. в интегралните си етнически граници. Османската империя не бе Австро-Унгария. Можеше да ни сполети съдбата на арменците през 1915 г. - да бъдем изклани при някое неразумно действие на българските революционери. Можеха да ни разпарчетосат съседните балкански държави (Гърция, Сърбия и Румъния), всяка с програма за национално разширение - мегали идея, начертание на тарашании и т.н.

Така че да живее Трети март. Дойде точно когато му беше времето.