---визитка---

Художникът Иван Нинов е роден през 1946 г. във варненското с. Цонево. През 1969 г. завършва Художественото училище в София. От 1970 г. участва в почти всички общи изложби в България, както и в множество представителни експозиции на българското графично изкуство в чужбина. Негови творби са показвани в САЩ, Франция, Норвегия, Германия, Испания и други страни. Живее и работи в София. Някои критици го определят като най-добрия жив български график.

---



- Г-н Нинов, визитката ви като творец е свързана с графиката. Защо държите на черно-белия изказ, не ви ли ограничава това?

- Графичното изображение в никакъв случай не може да се вмести в полюсите черно-бяло. Между тях е цяла вселена от нюанси, от градиране на полутоновете. А и съвременната графика често включва цвета. Особено литографията. Въобще границите между изобразителните жанрове все повече се губят.

- Къде може да теглим чертата между графика и живопис?

- Графиката, ако оставим настрана самите техники за изпълнението й, има особено, специфично отношение към формата. При нея в основата е рисунката, контурът. Докато живописта разчита на цвета, който е в състояние да замести всичко останало. С една дума - графиката може да се направи по живописен начин - и това в много случаи е неин плюс. Докато, ако живописта се изпълни графично, това задължително ще бъде в неин минус. Затова според мен графиката е по-богата, тъй като съчетава и скулптурата - в търсенето на обемите и колорита - при смесените техники, и майсторството на рисунката. Същевременно бяга от разказа. При големите графици няма илюстрация, има форма. Творбите им са по-близки до абстрактното. Но абстракцията винаги тръгва от една конкретна форма. След това пътят й на развитие е в съответствие с душевния строй на автора.

- Много се спекулира с оригиналите при графиката. Кажете веднъж завинаги - колко поредни отпечатъка се смятат за оригинали?

- Първите 10 са оригинали. Най-ценни са началните 5. С добро качество може да се извадят до 30 копия. Класическото правило според професионалната етика е след първите 10 екземпляра плочата или плакатът да се унищожи. Днес никой, естествено, не го прави. А и в миналото не са се придържали стриктно към тази препоръка. Иначе нямаше до ден днешен да се вадят отпечатъци от стари плочи на Рембранд.

- Затова ли графиките са по-малко привлекателни за колекционерите?

- Не смея да направя такова обобщение. Но е вярно, че цените им са по-ниски заради тиража. Мен друго ме смущава - че рисунката не се търси. А това е уникален, безценен жанр, тъй като е в основата на всичко. Рисунката най-пряко изразява същността на автора.

- Имате ли школа, преподавате ли?

- Не. И не мога. Нямам уменията да работя с хора. Не ги разбирам тези неща. Аз и като рисувам, не мога да търпя никого около себе си. Така съм устроен. Само когато си печатам литографиите в графичната база, се срещам с този-онзи. С приятели може да пийнеш, да си кажеш някоя и друга приказка, но да правиш графика - не става. В графиката се иска много задълбочено опознаване на техниката, много упражнения, познания.Тук по-дълго време се изгражда един професионализъм. Грешките са по-трудно поправими - едно отплесване на ръката и иглата отива не където трябва. Макар че понякога тъкмо тези грешки създават чара на творбата. Аз обичам да има деформация, гротеска. Когато всичко е безгрешно, то е мъртво. Изкривеното дава живота.

- Уединението не ви ли пречи в други области на живота?

- Да, откъсва ме от приятелите. Това променя човека. Но аз съм си по-затворен. Такъв съм като характер. Не обичам шумни компании. Известен съм между специалистите. Не съм популярна личност и слава богу - иначе щяха да ме употребяват за различни каузи. Мястото на художника е в ателието. Не обичам да ходя и в съюза на художниците. Едно време той беше институция, а сега - нищо, едва успява да плаща заплатите на персонала си, а камо ли да помага на художниците.

- Нали все пак залите на СБХ се предоставят безплатно на художници членове?

- Ами! Нали наскоро имах изложба в "Райко Алексиев". Поискаха накрая да оставя една графика. Там правилото е такова - от всяка откупка съюзът взема 20%. Това далеч не се покрива с "безплатно предоставяне на зала". Вярно - в частната галерия процентът е 30, но все пак... нали уж това е нашата организация. Значи пак стигаме до познатата схема - харесва си колекционерът нещо в галерията, уговаря се с художника да не го продава на друг и след края на експозицията кротко отива в ателието му и си купува каквото си иска. Галериите в този си вид практически са един нежелан посредник.

- Вашето изкуство като че ли изисква най-много инвестиции.

- И театърът изисква, но докато една постановка може да се гледа в продължение на месеци от стотици хора, всеки от които плаща цената на билета си, творбата на художника може да се купи от един-единствен човек. Тук е проблемът. Защото, ако пак се върна към последната си изложба, от нея се продадоха само три работи - две за по 100 лева и една за 300. Това ми е цялата печалба от месеци труд. А ако сега пред вас сметна стойността само на материалите - хартии, печат, рамки, стъкла... Абе, какво да говорим.

Да вземем и друг вариант - участията в биеналета и триеналета в чужбина. Таксите за повечето прояви са от порядъка на 40-50 евро. Как да ги покрия, след като в България не съм изкарал тези пари. Получава се омагьосан кръг. И не съм само аз в това положение. А Министерството на културата въобще не се интересува.

- Как си представяте един евентуален интерес от страна на ведомството?

- Мисля, че трябва да има някакъв фонд, който да подпомага проекти. Не да раздава пари на самите художници, а да подкрепя техни идеи, да осигурява участия на български автори в чужбина и т.н. Зная, че много хора няма да се съгласят с мен, но ми се струва, че е редно да има форма най-бедните художници да бъдат подпомагани. Българският данъкоплатец покрива толкова ненужни разходи, плаща сметки за ток на хора, които отказват да работят, финансира ненужни командировки и т.н. Защо да не подкрепи и изпадналия в беда човек на изкуството, който честно и почтено се труди.

- Ще отречете ли обаче, че има и една-две свещени крави, които не страдат нито от липса на меценати, нито от липса на слава?

- Не са една-две. Около 15 човека са, които се въртят около властта. Това е грозно. Един художник не бива да се прави на шут. Според мен е обидно да бъдеш придворен художник. Да, и Веласкес е бил такъв, но те не са Веласкес като талант. Аз не мога така. Друг човек съм. Не умея да се възползвам, не обичам да се показвам, макар че, ако не си непрекъснато пред очите на хората, те те забравят.

- Колегите не ви ли смятат за чудак заради това качество?

- В нашия бранш завистта е истински бич. Представа нямате как се приема успехът на един или друг. Не че някой нещо ще ти каже в очите, но то се усеща - по погледите, по това как те поздравяват. Не че точно ми пречи. Но определено ме притеснява. Макар че си гледам съвестно работата. И постоянно, когато усетя злоба по повод една или друга моя изява, сам себе си успокоявам: "Защо да не участвам? Нали са ме поканили, хората. Аз не съм се натрапил".

- Мислите ли, че лошият човек може да е добър художник?

- Не. Ако човек е неморален, може да бъде отличен рисувач, хитър продавач на творбите си, но добър художник, който да остави ярка следа след себе си - никога. Злобата се отразява веднага, защото изкуството е огледало на душата. Ти не рисуваш само с ръката си, а с цялото си същество. Картината е лицето на художника - виждаш чертите му. Онзи, който разбира изкуството, ги разгадава така, както графологът съставя профил на човека по почерка му.

- Откъде черпите сюжетите си?

- От всичко. Понякога даже рисувам предметите в стаята. Пердето, масата, шкафа. Ето половин час преди да дойдете, забелязах онези бутилки и камъните до тях - готова композиция. Понякога на улицата виждам форма, която по абстрактен начин наподобява нещо друго. От всичко може да стане сюжет, стига да можеш да го видиш. Накъдето и да се обърнеш - все картини. Много обичам да си правя автопортрети. Напоследък обаче нещо ги поизоставих. Много трудна работа. Защото ти може да се познаваш, но понякога се натъкваш на черти, за които не си и подозирал. Трябва добре да се наблюдаваш като състояние - това значи да анализираш собствения си свят. Не отричам - има го и момента на суетата. Макар че аз не търся приликата дори когато рисувам друг.

- Да, обаче масовият вкус е постановил, че основното достойнство на портрета е приликата с модела.

- Приликата не е важна, важно е портретът да носи характера. Може да си като на снимка, но пак да не си ти. Това е профанска работа - да е като снимка. То и народът толкова разбира от рисуване... Нарича картина всяко нещо, което е в рамка и може да се окачи на стената. Една клиентка веднъж ми взе графика, за да види дали ще й отива в хола. Реши, че не подхожда на мебелите, и я върна.