------

Теодора Димова е завършила английска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работи като редактор в програма "Христо Ботев" на БНР. Автор е на пиесите "Игрила"," Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Излишък от любов". През 2001 г. излиза дебютният й роман "Емине". Вторият й роман "Майките" беше удостоен от международното жури във Виена през 2006 г. с голямата награда за източноевропейска литература. Наскоро имаше премиера на третия й роман - "Адриана", който е свързан с ръкопис на баща й - Димитър Димов.

----------

- Последната новина за вас е премиерата на "Адриана". Какви трудности предшестваха появата на романа?

- Самият процес беше много труден. Започвах да пиша и спирах, за да бъда абсолютно убедена в необходимостта да напиша тази книга. А самото решение дойде спонтанно и неотменно - в един момент усетих, че няма как да избягам от него и че трябва да работя. Не завършвам и не дописвам "Роман без заглавие" на Димитър Димов. Има скок от 70 години между едната и другата творба. Сюжетът е прекъснат, а Адриана, която е свързващата нишка, вече е в последните дни преди смъртта си. Така че нека читателят не очаква да прочете "продължението".

- Защо баща ви е оставил недовършен "Роман без заглавие"?

- Има само догадки защо е прекъснат романът, вероятно е писан от баща ми между 1945-50 година, между "Осъдени души" и "Тютюн". Има някаква мистериозност около "Роман без заглавие" - майка ми е казвала, че баща ми никога не й е говорил за този ръкопис. Намерили са го в бюрото му след смъртта му. Всичко това е странно, защото той иначе много обичал да събира приятели, както било обичайно тогава, и да им чете току-що написани глави от "Тютюн" или свои пиеси, за да проверява реакциите.

- Каква стойност има лично за вас голямата награда за източноевропейска литература за романа "Майките"?

- Зарадвах й се, естествено. Но веднага си дадох сметка колко мимолетно е това усещане. По това време вече почти привършвах "Адриана", бях в период на объркване, не знаех как да продължа - тези неминуеми сривове, които съпътстват всяко писане. Разбрах как наградата не ми вдъхна никаква увереност, никаква сигурност. Лутах се по същия начин като слепец, като че ли изобщо за първи път пиша. Надявам се " Майките" да повлече крак за българската литература. Интересът на европейците към нас наистина е искрен и много приятелски, а литературата е най-краткият път за опознаване на хората. Тепърва много български книги ще бъдат преведени, неминуемо е.

- Как съчетавате професията си с драматургията?

- Работя в редакция "Радиотеатър", която има доста интересна продукция. Там липсва визията и слушателят трябва сам да си я измисли, а това често провокира въображението повече, отколкото сцената.

- Кои са оптимистичните метафори в творчеството ви?

- Пиесата "Кучката" е метафора на изключително трудния преход, през който преминахме. Като че ли стигнахме дъното, така както Александра - главната героиня, го стига и се оттласва от него, продължавайки напред. И щом един човек е успял да намери излаз навън и път нагоре, значи и другите бихме могли, а това дава надежда и смисъл. Българката също е променена, защото върху жените падна огромна тежест. Особено в средата на 90 години, времето на безработицата и напрежението, към нея не беше проявена никаква милост, а това пък веднага рефлектира върху децата. С днешна дата за щастие се наблюдава друга тенденция - забелязвам, че все повече млади жени имат по три деца и това е чудесно.

- Казвате, че ролята на писателя е да се вглежда в раните и да ги изрича. Кои са парещите рани на нашето общество?

- Има тотален срив на ценностната ни система. Например трудът е обезценен, днес няма стойност. Ако работиш по 12 часа на ден, чрез труда си не само няма да забогатееш, но не можеш дори да живееш добре. Как е възможно една толкова благородна и отговорна професия като учителската, толкова близка до майчинството, до ролята на семейството, да бъде срината по такъв безобразен начин. Имам впечатления от френската гимназия, тъй като и двете ми деца са свързани с нея. Синът ми учи там, а дъщеря ми вече я завърши. Някои хора са родени да бъдат учители - всеотдайни, съвременни професионалисти, които не само образоват децата, но и ги възпитават, при това срещу срамно ниско заплащане. Това е една от раните - обезцененият труд. И още - детската престъпност, корупцията, която започва от властта, отгоре. Излиза, че когато крадеш, когато си груб, когато стреляш, когато си престъпник, си ненаказан и спасяван от закона, а когато работиш, нищо не можеш да постигнеш с труда си. Именно това преобръщане на стойностите ни убива вътрешно, а едно от най-страшните неща е саморазрушението, което си причиняваме. Защото избираш да си честен, непрекъснато да работиш и да разполагаш с малко пари. Крачката оттук до това да те сметнат за ненормален е съвсем малка.

- Насилието сред децата инцидентни случаи ли са, каквито има по цял свят, или са знак за нас, българите?

- От една страна, това е проблем, какъвто имат навсякъде. В България обаче проблемите са изведени до крайност поради прекалената ни чувствителност. Да се спазва дисциплина в училище е отживелица - щом сега е демокрация, трябва да правим каквото си искаме. Може би детската престъпност така болезнено ни се набива в очите, защото е резултат от нашата безотговорност към собствените ни деца. И не само към тях, а и помежду ни. Всеки ден сме длъжни да преподреждаме ценностите си, да избираме кои сме и какво вършим. Обществото ни не е спокойно и уталожено, то е невротично, склонно да унищожава членовете си. Много се надявам и у нас да стане като в Европа и законите да действат за всички. Там, ако си паркирал неправилно, те глобяват, независимо кой си. А в България законите, освен че са калпави, до голяма степен не се прилагат или се прилагат избирателно, само не и за големите престъпници. Това тях, подобно на Иван Карамазов, ги изпълва с чувството, че няма бог, няма наказание и всичко им е позволено.

- Какво е вашето обяснение за това подчертано дистанциране на тийнейджърите от културния живот?

- Мисля, че са доста объркани, но са и страшно интелигентни, въпреки компютърната обсебеност. Може би сега берем плодовете от това, че държавата се оттегли от културата и продължава да не я подкрепя. Звучи банално, но в крайна сметка по време на прехода точно това се случи. Културата беше на последно място, а политиците - крайно незаинтересовани от каквото и да било културно събитие. С малки изключения като Георги Йорданов, който ходи на всяка премиера, министрите на културата рядко се появяват на такива събития. И още един парадокс, макар и той да е банален, е, че данъкът върху хазарта е значително по-малък, отколкото данъкът върху книгите. Имаме едно от най-високите ДДС върху книгата! Що за държава е тази, която се грижи много повече за хазартния бизнес, като не го облага с нужните данъци, отколкото за книгите.

- Как ще коментирате крайния резултат от кампанията "Великите българи", който определи първите трима: Васил Левски, Петър Дънов и хан Аспарух?

- Най-много ме зарадва появата на Петър Дънов в тройката, но съм учудена. Много хора го обвиняват в сектантство за това, че е отлъчен от църквата. Без да съм негова последователка, съм прочела доста от книгите му и мисля, че той наистина е един уникален духовен учител. Петър Дънов "оживява" по човешки и съвременен начин учението на Христос, което и днес е абсолютно радикално, така че има нужда да минава през такива филтри като духовните учители, светците, дейците на църквата, за да стане достъпно за хората. Според мен поставянето на този духовен водач на второ място е много облагородяващо. От друга срана, нямам обяснение защо в тройката не попадна човек на перото. Впечатленията ми са, че хората все повече искат да четат, имат необходимост, но някак си не успяват - може би защото живяхме толкова напрегнато през тези години и стана едно оттегляне от словото.

- Казвате, че ако се появи свят човек сред нас, няма да го разпознаем. Защо?

- Когато доброто не е активно, на негово място веднага се намъкват бесовете и започват да работят. В България тъкмо това се случи напоследък. Озлоблението, неудовлетворението от живота, който водим, доминират над радостта и спокойствието. Появата на смирен, търпелив и свят човек още повече би раздразнила тези негативни енергии и затова е много по-лесно той да се изхвърли. Една метафора на подобно изхвърляне на светостта е фактът, че почти 1 милион от моето поколение са емигранти в чужбина, при това твърдя, че са най-талантливите и свестни хора. Две трети ги няма. Най-можещите и креативни българи напуснаха страната още в началото на 90-те години и почти всички са щастливо устроени в Канада и Америка. Тук останахме тези, които не бихме могли да се справим в чужбина.

- Баща ви като личност и творчество влияе ли ви по някакъв начин?

- Била съм много малка, когато баща ми е починал, не обичам да разказвам спомените си за него. Но по думите на майка ми в него не е имало нещо, което да не е странно и необичайно. Неговата майка пък го е обожавала, връзката им е много силна. Тя винаги е имала предчувствието какво представлява синът й, знаела е, че ще стане писател и му го внушавала. По-късно го уверявала, че трябва да пише, че трябва да замине за Испания, макар тогава там да има война. Той прекосява цяла Европа, но тя не се страхувала, напротив - подтиквала го да отиде, изпълнена с хубави предчувствия: "Аз знам, че на тебе Испания много ще ти хареса, ти ще напишеш нещо голямо за тази страна". Писмата й до баща ми са уникални.