Утре в галерия "Райко Алексиев" ще бъде закрита една изложба. Всъщност това трябваше да стане преди седмица, но интересът към нея, несекващите посетители наложиха да бъде удължена. Това в наши дни не се случва често - ако изобщо се случва. Изложбата е необичайна за българския художествен живот: академик Светлин Русев показва платна от различни години, посветени на събития от българската история. Картините са познати на публиката - всяка от тях при своето появяване вече е била събитие, получила е своето признание, оценка, вниманието на обществото. Някои от тях са се превърнали в мярка за



художествена правда към миналото



Тази правда не се е разнесла с годините, тя и днес въздейства, моралът на истинското изкуство не може да бъде накърнен от времето. Но това не e изненада за творчеството на този художник. Не е изненада и въздействието на тeзи творби, събрани заедно и вгледани в ред драматични събития от вековете на нашето минало. Донесени от най-престижните галерии в страната и наредени в залата на ул. "Раковски", те приковават и разтърсват. Изкуството и историята говорят на общ език. Език, който нашето общество от години се мъчи да забрави...

Вероятно затова изложбата, посветена на Трети март, е обявена от художника като "некоригирана история".

И "нередактирана", бих добавил аз, имайки наум какво се случи с българската писана история от петнайсетина години насам. Както и онова, което въобще се случва с историята на историците през изминалия век. А последното голямо издание на БАН, обявено в дванайсет тома, след осмия просто бе прекратено. Вероятно поради невъзможност да бъде преправено "ад хок". А също и поправено - защото пък в него също изобилстват страници, които преиначават, опровергават или просто фалшифицират предишни истории.

Винаги съм твърдял, че



да се прекроява историята



е също, както да се променят физическите закони, Питагоровата теорема или, да речем, Теорията за относителността. Това не важи само за амбициозни и безогледни в историческите си теории съседни държави, това е валидно и за нашето общество. Разликата с точните науки е само тази, че там неукият не може да стане физик, математик, инженер. Неукият в историята обаче не може да се сбъдне и като гражданин.

Затова една от първите грижи на всяка власт е да преправи писаната история по свой вкус и за своите нужди. Това е част от безсрамната манипулация, без която никой режим не може да управлява. Българската история е приспособявана към различни, най-често противоположни идеологии, "съгласувана" е с могъщи съюзници, а понякога е угаждала на съседи и врагове. В нея са властвали всевъзможни теории, понякога откровено политически конюнктурни, а също и спекулативни, кариеристични, меркантилни.

Появата и изчезването на исторически събития и действащи лица в учебниците по история напълно може да се нарече



образователен трилър



В наши дни един исторически смислен разговор между българи, изучавали този предмет преди и след 1989 година например, не изглежда напълно възможен: различните поколения познават различни истории на една и съща държава. Ако ги познават, разбира се, защото тъй променяната, грубо редактирана българска история отдавна не е привлекателна.

Не и в изкуството обаче. Изкуството е пазител на историческата истина. Дори с художествената измислица истинското, талантливото изкуство съдържа повече правда за времето и за неговите герои, за борбите и за историческата съдба. Най-великите образи на човечеството са съхранени от писатели и художници, а не от историците. Изкуството, а не историята е неговата истинска памет. Мисля, че причината е една: изкуството не може да се редактира. То е твърде неподкупен очевидец. И затова, като всеки очевидец, винаги има желаещи да го премахнат.



Да бъде премахнато изкуството -



това е съкровен, неизповядан, дълбоко "засекретен" сън на всяка власт.

"Некоригираната история" на академик Светлин Русев е откровение за днешния зрител. В нея той се среща със сюжети, които в по-голямата си част са замъглени, преиначени, поставени под сурдинка, а и откровено прокудени от нашия живот. В картините се завръщат ослепените Самуилови войници, кълнат се въстаниците от 1876-а, майки се надвесват над костите в Баташката църква, в тях изтича юнашката кръв на младежите от връх Ножот, децата от Ястребино чакат последния училищен звънец. От тях струят вяра и страдание, защото, сякаш ни казват те, страданието е строител на българската история. Лицата и фигурите в тези композиции изразяват голямото национално усилие към съхраняване и пребъдване. Завръщането на историята на "Раковски" 125 извика малко смут и повече облекчение: нищо не е загубено, нищо не е пропиляно. Изкуството го пази. То няма да го предаде.

Защото в изкуството националната памет е синоним на националната съвест...