Като всеки народ на планетата имаме основание да се тревожим за бъдещето на езика си. Тревогите най-често са основателни и без последствия, тоест нещата си остават, както са - някои езици крепнат, а други слизат от световната сцена. На обикновените хора това не им прави впечатление - по някакъв начин все ще се разберем за важните неща: хляб, любов, война, веселба.

Тези, които наблюдават процесите с любопитство, забелязват с известно изумление по време на т.нар. "преход", че витрините, афишите и билбордовете заговарят на чужди езици, при това много и различни. Някои кръчми стават pub-ове, пицариите - просто Рizza Napolitana, Siciliana или друга някоя, по морето висят табели Српска скара, да не говорим, че се срещат и китайски ресторанти, все още доволстващи с два-три йероглифа и червен фенер отпред...

Това са дреболии, на повърхността. Нямам нищо срещу тях, освен да се изписват фирмите и на български, както е по закон. Тези дреболии са част от по-сериозно нещо.

Филолозите професионалисти и по-голямата група на любителите такива откриха, че в езика нахлуват чуждоезични потоци, най-вече в областите на обслужващата световната електронна мрежа терминология, както и в други, съдружаващи политическите ни ориентации сфери - администрация, туризъм, шоубизнес, банково и военно дело и т.н. Всичко това е доста нормално, май и неизбежно.

Като цяло филолозите при подобни обстоятелства се делят на две партии - консерватори и либерали. Твърдолинейните предлагат държавна намеса и по-крути мерки в защита на родното, конформистите намират чуждите влияния за благотворни...

Мен лично по ме безпокои друг един симптом



за очевидната неразположеност на българския език,



върху който, смятам, имам известни наблюдения.

Става дума за писателския занаят. Преди две седмици във връзка с юношеския роман, съчинен от столична ученичка направо на английски, изказах възхитата си от възможностите й и безпокойството си от факта, че английският й се е видял по-удобен за съчинителство. Споделих и твърдото си убеждение, че отношенията между писателя и езика му са по-особен казус, тоест те добиват висока степен на интимност. Нещо повече, тъкмо писателският труд е вид гаранция за съхранената жизнена мощ на езика, за възможностите му не само да се развива, но и да трупа в себе си образци на изразителност с висок потенциал. Което е вид важна родова памет, обезпечаваща всичко онова, делящо даден народ от туземството...

Подобни мисли, свързани с известна фетишизация на езика от пишещия, изказва и нобеловият лауреат Йосиф Бродски в своята лекция при връчване на престижната награда в Стокхолм: "Но независимо от съображенията, поради които човек се хваща за перото (...), незабавното последствие от това начинание е усещането за встъпване в пряк контакт с езика, по-точно усещането за незабавно изпадане в зависимост от него, от всичко това, което е казано на него, написано, осъществено. Тази зависимост е абсолютно деспотична, но тя и разкрепостява. Защото, след като е винаги по-стар от писателя, езикът обладава и колосална центробежна енергия, дадена му от времевия потенциал - тоест от всичкото време, лежащо напред".

Бидейки в пряк досег с пишещи български младежи през последните години, забелязвам у тях странна тенденция на отчуждаване от българския. Това не се изразява само в изобилието от англицизми или просто думи, писани направо на английски в текстовете им. Изразява се в нещо по-лошо - в блуждаещ релативизъм, в приблизителност на изказа, в ситуация на нещо като вторичен нормотворен хаос по отношение на езика... Някои от тях, при това не бездарни хора, сякаш пишат на чужд език -



с очевидна нефокусираност в правописа, синтаксиса, семантиката...



Познавам лично или по текстовете им и много писатели от български произход, оказали се в емиграция през последните години. Тук не говоря за имена като Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, а за емигранти от по-ново време. Някои от тях съчиниха книги, които успяха да спечелят награди в приютилите ги страни. Ружа Лазарова написа такъв роман във Франция, отпечатаната в последния миналогодишен брой на "Факел" Капка Касабова пребивава главно в Нова Зеландия и жъне награди в Югоизточна Азия... Впрочем първата написа книгата си на френски, а втората съчинява на английски...Текстовете им са преведени на български, уви, не от тях. Да припомним и пишещия на немски Илия Троянов, пишещия на английски Данило Пешикан и цял куп други, къде успешни, къде не толкова, наши емигрантски пера.

Самата Касабова твърди в интервю: "Преминаването от един език в друг е дълъг процес, като дълго лутане из град-лабиринт, в който веднага се загубваш... Ако сега започна да пиша стихове или разкази на български, те ще бъдат сигурно старомодни, пълни с клишета, ученически, много по-слаби от това, което пишех на български, преди да емигрирам..."

Храня уважения към писателските умения на емигрантите ни. Някои от тях са кадърни хора. Но ми е мъчно, защото непринадлежността им към българския днес е цъкаща бомба със закъснител под езика ни. То е постепенно обезкървяване на най-чувствителни и важни кръвоносни съдове на езика; там където е ковачницата на значенията и тайните...

За съжаление съм убеден, че български писател е само този, който принадлежи на езика ни. Дори да е суданец по произход или имигрант от Ливан (имаме такива). Тъкмо част от това обезкървяване дава резултата, че много от най-младите ни пера пишат на български, сякаш се учат на чужд език.

Затова отправям само един апел към можещите: По-добре си мразете страната, ако ви иде отвътре, но го правете на български. Отколкото да носталгирате по нея красиво на чужд език.

Така ще помогнете.

-----

* Статията е по повод дискусията по проекта "Българският език съхранена духовност и неизвестно бъдеще" на фондация "13 века България", подкрепена от в. "Сега".