Изглежда абсурдно за едно и също престъпление съдилищата да присъждат различни суми на жертвите. Несправедливо е в страна като малка България съдиите да имат толкова различен аршин при оценяването на човешкия живот.

Логично ли е един съд да отсъди 300 000 лв. обезщетение за блъснат от кола, а друг да определи 40 000 лв. за убит на пътя, и то само защото наследниците са четирима?

А как и защо в САЩ, Великобритания, Германия дори за изгаряне от кафе или развалена храна се присъждат милионни обезщетения, а тук дори за смърт или не се плаща нищо, или пък цената е примерно 5000 лв.? И накрая дори и тя да не може да бъде събрана.

Хаосът в нормативната база, съдебната практика, оценките, определянето, отсъждането и плащането на обезщетения в страната е огромен. И това е така и по наказателни дела, и по граждански, търговски, при отчуждителни процедури, при уволнения и т.н., и т.н. Стотици и дори хиляди нормативни актове съдържат думата обезщетения, още толкова говорят за морални и материални, за имуществени и неимуществени щети и вреди.

Този лабиринт е сякаш нарочно направен, за да не могат да се оправят пострадалите от престъпления, онези, които са ощетени от работодател или държава, наследниците на жертвите, хората, които са си изпатили от продукт на някоя мощна и платежоспособна фирма, или пък онези, на които им събарят къщата, за да построят някоя магистрала.

Естествено, най-сложни и спорни са обезщетенията, които се присъждат по наказателните дела. Защото става дума за средни и тежки телесни повреди, инвалидност, смърт, за много човешка мъка.

Тук драмата започва още с няколко текста в Наказателно-процесуалния кодекс, според който граждански ищец (какъвто може да е пострадалият от престъплението или неговите наследници) може да встъпи едва в съдебната фаза на процеса. В същото време същият НПК предвижда, че прокурорът може да се споразумява със съответния престъпник при определени обстоятелства - признаване на вината например, и да внася споразумението за одобрение без съгласието на пострадалите. И това за съжаление вече нерядко се получава. А по закон споразумение трябва да се сключва само когато щетите, нанесени на пострадалия, са възстановени от извършителя. Но на практика нищо подобно не се получава.

И тогава трябва



да се изчака минаването през всички инстанции



на наказателното дело, за да може пострадалите да заведат гражданско дело и искове за обезщетение. Защото съществува забрана да има гражданско дело, докато за същото деяние тече наказателно. Абсурдът не свършва дотук.

Съвсем естествено и много по-лесно върви гражданският иск в един наказателен процес - има задължително прокурор, който трябва да защитава интересите и на пострадалия, не се плаща такса, използват се доказателствата по делото и др. Но законът предвижда възможност, ако е много сложен казусът, ако се прецени, че ще има затруднение за наказателната фаза, съдът да не допуска гражданските искове в наказателния процес.

Но дори и когато всичко е наред, когато пострадалият или неговите наследници бъдат конституирани като граждански ищци, то парадоксите не свършват. По закон размерите на обезщетенията се определят "по справедливост" от съда. Всичко е оставено на субективната преценка на съдиите, които пък трябва да кажат колко основателна е претенцията на гражданските ищци. На пръв поглед изглежда логично - щом същият съдия или същите съдии ще изпратят съответния престъпник в затвора, ще го осъдят на лишаване от свобода, трябва да могат и да определят и размера на обезщетенията.

Освен това някой може да има прекалени претенции. Въпреки че кой може да каже колко голяма е претенцията на наследниците на избито от пиян шофьор цяло семейство например? Или на изверг, убил дете?



Но понятието "справедливост" за всеки съдия е разтегливо



и се изразява в различни суми. Един съд отсъжда, че за тежка телесна повреда съответният пострадал ще трябва да получи 10 000 лв., а друг за същото определя 300 000 лв. Някой ще опонира, че може да има различни обстоятелства, че за една травма се налага едно лечение, а за втора - друго. Нищо подобно. Тежката телесна повреда си е тежка и във всичките й разновидности се намира събрана на едно място в Наказателния кодекс, защото законодателят ги смята за равностойни.

За телесна повреда нерядко се присъжда много повече, отколкото за смърт. Човешкият живот се оценява на 10, 20, пряко сили 50 или 100 000 лв. И тук идваме до други странности. Често съдилищата казват, че било по-добре да се присъждат по-малки суми, за да бъдат събираеми. Никаква логика няма в това. Ако примерно се присъдят 10 000 лв. обезщетение, защото могат да се платят, няма никакъв проблем да се отсъдят и 100 000 лв., пък дори и после да се събере само една десета от тях. Ще е ясно обаче, че първо се уважават човешкото здраве и живот, че наистина престъпникът ще работи цял живот, за



да се издължава към жертвите или техните наследници



Иначе не става дума за наказателно, а за благотворително право. Защото и без това едва се преглъщат ниските наказания, необявената амнистия чрез замяна на наказателна отговорност с административна глоба, за да се приема и ниската финансова санкция.

Полицаят от Велинград, който уби възрастния гъбар, бе осъден на глоба 1500 лв. Сега наследниците на убития водят гражданско дело с искове за общо 200 000 солидарно срещу извършителя и МВР. С интерес ще наблюдаваме поведението на съда.

Смята се, че най-лесно обезщетения се присъждат и лесно се плащат в наказателните дела при пътно-транспортни произшествия. Счита се, че застраховките могат бързо след присъда да обезщетят съответния пострадал. За съжаление обаче нищо подобно не се получава на практика. Нещо повече. Все повече са случаите, в които застрахователите правят всичко възможно да не платят, да протакат, да обясняват, че те не са били страна по наказателното дело и присъдата изобщо не ги ангажира. Законът им дава право да оспорват размера на присъденото обезщетение. А е редно, когато когато има застраховка и причинителят бъде осъден по наказателно дело, застрахователят да плати съответно обезщетение, а после да си търсят парите от извършителя. Но не. Съдът отсъжда 10 000 лв., а застрахователят казва мога да платя 3000 лв. И в общи линии нищо не може да са направи срещу това.

Същата ситуация се разиграва



и ако обезщетение се търси в граждански процес



Ако не бъде привлечен застрахователят като страна по делото, той прави същото. Просто законът му го позволява. Затова винаги в такива случаи трябва искът да се насочва не само срещу причинителя, но и срещу застрахователя.

Начинът, по който се търси обезщетение по гражданско-правен път, е Законът за задълженията и договорите (чл. 45 и следващи) и Гражданския процесуален кодекс. Според първия всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Тук принципът е, че във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Ищецът трябва да внесе 4 на сто държавна такса върху иска си. Затова и тук и претендираните суми са далеч по-умерени. Друг е въпросът доколко е редно да я има първоначално таксата.

Факт е, че в България и по граждански, и по наказателни дела



често се присъждат смешни суми



Включително и срещу големи фирми нарушителки, които могат и би трябвало да бъдат принуждавани да плащат тежки глоби и обезщетения, докато се научат да уважават обществото и хората.

Същото е и положението, когато се съди държавата. Обикновено по някаква негласна уговорка се присъждат смешни суми. В същото време за неуважената част от иска този, който се жалва, трябва да плати горепосочената 4-процентова такса. И има случаи, в които осъждат държавата, съдът признава, че съответно лице е увредено, претърпяло е имуществени и неимуществени вреди, но се присъждат примерно 5 хиляди лева при 505 000 лв. иск. И така този, който е осъдил държавата, трябва да плати 4% върху неуважената част - 500 000, т.е. 20 000 лв.

Нещо подобно се получи по делото на Иван Славков срещу държавата за незаконен арест. По него присъденото обезщетение бе 15 000 лв., а дължимите от него разноски - 19 400 лв.

След като държавата е осъдена, е повече от естествено тя да поеме всички разходи по делото. Освен това този закон забранява юридически лица да могат да търсят обезщетения от държавата. Дори Върховният касационен съд наскоро потвърди с тълкувателно решение това правило. Без логично обяснение.

Не дава надежда за повече справедливост и законът за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления, който скоро ще влезе в сила. Оказва се, че компенсации ще получават само жертвите и наследниците, които са претърпели само имуществени вреди от тероризъм, умишлено убийство, умишлено причинена тежка повреда, трафик на хора и от престъпления, извършени от организирани престъпни групи. И толкова. Отгоре на всичко размерът на тази компенсация ще е от 250 до най-много 5000 лв., а получаването й е дълго и сложно.

Очевидно е, че режимът на обезщетенията се нуждае от спешен ремонт. Няма спор, че на дискусия и на ограничения трябва да бъде подложено абсолютното право на съда да преценява по "справедливост" размерите на компенсациите. Трябва да бъде променен и режимът за застрахователите. А пострадалите трябва да имат всички права в наказателния процес от самото му начало.

Затова и законодателят трябва да запретне ръкави и да вкара ред в тази област. Ако трябва да напише и отделен закон за обезщетенията, в които ясно да бъдат разписани правилата. Своя принос трябва да даде и Върховният касационен съд с поредица тълкувателни решения по темата.