В един магазин за осветителни тела на Околовръстното шосе професор Б.К. ми съобщи за смъртта на стария номенклатурен разбойник Р. Професорът пазаруваше лампи, крушки и контакти - ремонтираше жилището на дъщеря си, която се прибираше от Канада. Това завръщане (този път завинаги - обещала тя!) беше велико събитие на живота му, та изобщо не се разпростряхме върху новината за кончината на Р. Нищо не коментирахме, а и за подробности не попитах. Даже, като се разделихме, продължих да си мисля за това, което тъй го бе развълнувало: това момиче се роди още когато с професора бяхме състуденти и той изумяваше всички, като ядеше чаши по нашите сбирки.

Странното е, че точно този спомен ме занимаваше по пътя за вкъщи, вместо известието за смъртта на моя лют и непримирим душманин Р., почернил доста месеци от живота ми. Истината е, че още докато този мерзавец си беше жив и здрав, употребих немалко воля, за да обуча паметта си точно на това: да го държи по-далеко от очите ми и да не го измъква от прашните си складове. Там имаше и други такива злодеи,



както има в паметта на всеки един от нас



Там бяха и двамата му ортаци от онази грозна история - и те отдавна преселили се на небето. Ако подобни върколаци изобщо отиват на небето...

Самата история бе грозна и мъчителна за мен, а иначе такива неща се случваха непрекъснато, случват се и днес. Никога няма да твърдя, че съм бил преследван от властта - имал съм и аз неприятности с нея, но, както днес се казва, не беше нещо лично - поне от нейна страна. И в същото време, като те намразеха ей такива номенклатурчици, така я насъскваха подир теб, че и тя накрая забравяше, че всъщност си й безразличен. Няма аз да ви разказвам какво подобни юнаци могат да сторят на човек, когото по някаква причина не понасят. Вдъхновяваше ги най-вече



гарантираната безнаказаност за всичко,



което могат да причинят на човека. Тази безнаказаност им даваше криле. В същото време - и душманите си имаха душмани. За тях пък беше наслаждение да им измъкнат плячката от ноктите. И който оцеляваше - оцеляваше именно така.

Тогава двама мои приятели, неориентирани, унесени интелигенти, въобще непосветени в играта, бяха отишли при единствения в йерархията, който още можел да се опре на тримата и да им рече: "Оставете поета!" Отишли при него като при човек с огромна власт, при това, както неведнъж бе показвал, близък до изкуствата.

Йерархът им отказал, разбира се, но ги удостоил с разяснение - молбата им противоречи на правилата. Защото, другари творци, помислете: за какво ще работят тези кадри, за какво ще служат и ще се раздават, ако им се отнеме възможността да се разпореждат по свое усмотрение с някакъв поет? Ако им го вземем от ръцете - какво ще остане от техния авторитет, с какво те ще респектират колектива, масите, интелигенцията?



Кадрите се стремят към върховете



именно за да държат власт в ръцете си, да действат, както намерят за добре, и никаква намеса в тези прерогативи не е приета. Принципите са принципи само когато не се погазват, та дори и заради някой поет.

И ръководителят проводил обърканите просители, стиснал им здраво десниците, като ги гледал честно в очите - безмълвна покана да вникнат и те в неговата драма на хуманист и покровител на талантите. За късмет злодеите нещо се изпокараха, разконцентрираха се, после един по един взеха да мрат и да ги свалят. Отървах се, както се казва, по естествен път. Сега и последният си беше отишъл. За какво всъщност още може да става дума?

Може би за това, че полека-лека си отиват и се забравят някогашни властници, за които главният стимул във властта бе да им бъдат другите в ръцете. (Другите тогава бяхме ние.) Това движеше кариерите им, то бе и главният бонус на всеки пост, към който се стремяха. То дори не беше черешката на тортата, беше си самата торта. До такава степен бе важно то, че за тогавашната номенклатура бе станало неприкосновено: никой на тази привилегия не посягаше, не я нарушаваше, не я ограничаваше. За да тъпче под себе си,



трябваше да остави и останалите да тъпчат



Това сплотяваше етажите на властта, това ги и вдъхновяваше.

Сега, когато тези сенки от миналото се изнизват, техните страсти и амбиции изглеждат странни, направо екзотични: някак твърде честолюбиви, а и като че ли... безплатни. Тогава във властта се разпределяше гъдел, а днес какво? Днес се разпределят пари. (Тортата сега е вече баница.) Днес във властта се настаняват, за да се награбят, макар че правилото е същото: вземи, каквото можеш, но не пречи и на другите да вземат. Точно в това е мостът между миналото и днешното - винаги да има за всекиго по нещо. Да се държат един за друг, направо вплетени човек в човек, брънка в брънка. Синджир марка, казва българинът в такива случаи. И се засмива доволен, че все пак го е казал. Е, да, един синджир, два синджира, три синджира...

Три синджира какво?