Телевизорът ми показа две шоута. Едното е как хора, на които им плащат, за да пеят или да гъделичкат хорския сеирджилък, живеят заедно известно време. И ги снимат непрекъснато с 50 камери. Така те съответно сами стават обект на сеир с личните си драми, прозрения, гъдели и простотии. Но воайорството не е само порок, то е и път към познанието, ще рече зрителят, и аз ще си затрая, макар да избирам спорта или книгата - моя си работа.

Другото е световно шоу - политическо и с тенденция към военен екшън. При него и да затраеш, си действа.

Иран твърди, че е заловил британските военни (те все пак са такива, а не просто "моряци", както евфемистично ги назовава Лондон) в свои териториални води. Лондон пък настоява, че военнослужещите от "Корнуол" са пленени извън териториалните води на Иран и са отведени в Техеран като заложници.

За военните разузнавания на големите световни сили истината вероятно е лесно установима. Тоест генералните щабове на САЩ, НАТО, Китай, Русия и сигурно още някой таен вероятно могат да позиционират мястото на задържането на "Корнуол" с точност до няколко метра...

Вярва ли някой, че Персийският залив ежедневно



не е сканиран и преслушван



от спътници до последния сантиметър, особено след като през последните двайсетина-трийсетина години около него е толкова горещо в политическия смисъл на думата?

Ако има такъв вярващ, то тогаз той може да не чете нататък, този текст не е за него. Ние останалите полека свикваме, че можем да скрием нещо само в мисълта си. И че земната повърхност отдавна е част от сходен на Big Brother проект, така че се гледа като на длан. Тя се следи особено добре от тези малцина, които твърдят, че страстно желаят да я стопанисват за наша обща, без да загърбват ни най-малко и своята впрочем изгода... Да ги наречем VIP Brother-и, засега.

Тоест истината военните я знаят. Включително тези в Иран. Те са я съобщили на правителствата си, а правителствата си я връткат според пропагандните нужди. Както се прави от памтивека.

Ние не я знаем и едва ли ще я узнаем някога.

Истината е много шавлива политически мома. Тя подобно на поуката в творбата на баснописеца Лафонтен е склонна да украси със себе си историческите чертози на по-силния.

Този труизъм ни е нужен само за да стъпим върху него и да погледнем по-нататък. Защото по-силният не е константна величина.

Ясно е, че Иран ще се старае да измъкне някаква файда от заложниците, като и той, и Лондон знаят, че не е толкова важно кой е прав, а кой - крив. Ясно е, че САЩ и съюзниците им (BG и тъй-нататък) не искат Иран да прави атомна бомба и не искат изобщо Иран с Ахмадинеджад воглаве - не е достатъчно любезен към VIP проекта... Ясно е, че ако е лесно, ще го бомбардират и завладеят, а ако ги (ни) е шубе от скъпия и клативластов иракски пример, ще му бомбардират само подземните ядрени юзини...

Но в това шоу може да се усматря красота само пред екрана.

Ако си част от риалитито му, няма как да се му радваш. То крие риска екшънът да похлопа на всяка конкретна порта. Ако е тъкмо твоята - ех, беда.



А ако е моята - ау, трагедия!



Тъй, уви, мисли всеки зрител и воайор от време оно, верен на максимата на Ларошфуко: "Няма такова чуждо нещастие, което човек не може да понесе."

Всъщност Иран е поредното уравнение от сблъсъка между две визии за реда на планетата. Едната визия е, да я наречем, "романтично-демократична", откъм преди Първата световна война. Тя предполага наличието на отделни и самостоятелни страни и империи, които се самоуправляват на дело и решават споровете си с дипломация или война.

Втората е от времето на двата лагера - Варшавския договор и НАТО. Тя предполага победа на единия лагер и превръщането на света в огромна империя. Разбира се, който и да би победил, не би признал това. В единия случай светът би съществувал под лозунги като "Победа на демократичния социализъм и диктатура на свободния труд", а в другия - "Световна демократична общност", "Гарантирани норми на свободната пазарна икономика" и т.н.

Знаем кой победи в студената война, така че е логично победителят да желае да утвърди властта си на планетата. Нещо повече - ние вече сме в лагера на победителя, което можем да приемем за успех на политическия нюх на управленците ни.

Но гаранции за предстояща хармония няма.

Очевидно Пактът и САЩ, от които сме част, не желаят да се мирят със съществуването на яки политически опоненти от рода на режимите в Китай, Русия, Куба, Северна Корея, Венецуела, доскоро Ирак...Такива като Китай и Русия не могат да бъдат преодолени бързо с внезапен политически и военен натиск, освен това са ядрени сили. Значи - ще се търсят обходни пътища. Такива, които могат да бъдат преодолени, но нямат шанс да станат ядрени сили, като Куба, също могат да почакат. Те са в кърпа вързани. Но такива, които в момента могат да бъдат преодолени, а всеки следващ миг могат да извадят атомна бомба от дисагите си, не са за назлъндисване. Една империя винаги може да се справи с бунтовници. Само че с бунтовници, подпомагани от силна съседна империя или поне силна държава, не може или й коства нетърпимо много. Примери - Виетнам, Афганистан, колкото щете.

Така се разсъждава за Иран. Можеш ли да се оправиш напълно с Ирак, ако Сирия и Иран са такива, каквито са, и са редом?

Изглежда логично, ако изключим факта, че имперското мислене има един сериозен кусур -



империите винаги се разпадат



Както и да се наричат. При този разпад отломъци могат да полетят към вратите и прозорците на мирния дотогава воайор.

Защото по принцип Big и Vip brother-ите все нещо не допредвиждат. Затова шоуто ще падне, дано преди нас.