Априлското слънце изведе от къщи и най-изтънелите старци и по изпочупените пейки из градинките на прокълнатия квартал "Младост"-2 се наредиха призрачни силуети с нерешителни усмивки и въпросителни очи. Нещо като тържествена проверка на презимувалите от панелното царство, която, разбира се, също не е окончателна, защото, знайно е, че пролетта е по-безмилостна към възрастните дори и от зимата. Под влияние на българската художествена проза ние сме свикнали да ги смятаме за селяни, доведени от децата си в големия град, последни потърпевши от демографския взрив през шейсетте години. В действителност селяните тук дори не преобладават. Дните си доживяват и сума ти лекари и учители, директори и разсилни, железничари и пощенски раздавачи, а най-трудно се прихващат из панелките не доведените от село и малките градчета, а дошлите от центъра на София поради отчуждавания или реституция. Така или иначе много малко са между тях остарелите тук, на място.



Всеки е трябвало да преживее някаква "адаптация"



- винаги мъчителна, а понякога и гибелна за личността. Защото след преселението никой не е останал същият. И ето ги сега, почти пред "чертата" - самите те забравили отдавна каква е била житейската им загуба....

Презимувал бе и дядо Славчо от дългия блок отсреща. Извел го бе на слънце върлинест флотски офицер - може би поредният зет в семейството. Дядовата Славчова унука обичаше да се жени и това се забелязваше дори при нарастващото отчуждение в квартала. Морякът беше отворил лаптоп на коленете си и се чумереше срещу него. Не отвърна на поздрава ми. Но това не ме учуди. Чудното бе, че не отговори и дядо Славчо. Това не беше същият човек...

Когато дядо Славчо се появи в квартала, той вече не бе млад дори за дядо: явно бе държал до последно в неговото си белоградчишко село. Пристигането му не остана незабелязано, за него се заговори. Новодошлият поздравяваше всеки срещнат, независимо по колко пъти на ден се разминаваха. Още не познаваше никого, а него вече го познаваха. Възприемаха го за чудак, отвръщаха му добродушно, понякога с ирония, а имаше и такива, които се дразнеха и кипваха. Неговият задължителен, сериозен поздрав стана събитието на сезона, коментираха го по опашките и в автобуса.

Странното бе, че човекът въобще не беше общителен. По-скоро затворен, той неохотно влизаше в разговор, бе любезен, но немногословен. Или не страдаше от липса на внимание, или интересът му към околните се изчерпваше с поздрава. Нехайната, пренебрежителна фамилиарност, с която продавачки и будкаджийки удостояваха възрастните в квартала, не го въодушевяваше. Той запазваше дистанцията и отвръщаше с достойна сдържаност. И не спираше да поздравява...

Със сина му често разхождахме кучетата и от него научих, че дядо Славчо съвсем не е бил цял живот такъв крачещ "добър ден". Навремето не му понесло текезесето и се прокудил по мините на юг.



Там, в Родопите, се научил да поздравява.



След години се върнал в селото си. Поздравът там не бил така на почит. Но много скоро почнали и те да поздравяват на всяка крачка. Обучил ги, тоест. Да видим, рече, тук ще успее ли...

Но никой не е пророк в "Младост"-2. Тук, ако някой иска да упражни въздействие, трябва да го направи по телевизията. Все пак свикнаха на дядовите Славчови поздрави. Човек ще каже, че го търпяха. При среща даже като да се подготвяха за ритуала приемане и отвръщане на поздрава. Пенсиониран старшина от блоковете зад трафопоста в отговор дори козируваше. Докато този мирен, почти пасторален навик едва не взриви квартала...

Покрай няколкото магазинчетата в квартала се прехранваше един Златко. Златко Заспалия, защото когато не носеше щайги и каси, обикновено дремеше - прав, подпрян на стена или на някой дирек. Децата разправяха, че така, изправен, дори сънувал, говорел насън. Като се поналееха с бира, съкварталците обичаха да се забавляват с него. Хвърляха му шапката надалече или го караха да им пее. Правеха го добродушно, после го черпеха. Но веднъж един съсед, виждах го да кара автобуси в градския транспорт, се насмукал до озверяване и пребил Златко - безпричинно, но страшно, викали линейка. Дядо Славчо бе видял всичко това. Или научил впоследствие. Но спрял да го поздравява. И с течение на времето всички от входа бяха забелязали това. Тази странна демонстрация добила неочакван смисъл - никой никога не я коментирал на глас, но шофьорът кипял, след пиене изригвал и жадувал отмъщение. Опитвал да изкърти входната врата, напирал да обяснява колко е засегнат, дори веднъж пробвал да посегне на дядото, но го отклонили. Сюжетът изобилства със сблъсъци, напълно годни за пиеса. Но това е за друг случай...

Странното е, че мълчаливият остракизъм на стареца полека-лека бил възприет от съседите. Всички почнали да гледат грубияна накриво, да му мълчат и да не поздравяват. Както веднъж ми рече синът му: отписали го. И онзи се беше изместил някъде...

А сега дядо Славчо бе престанал да поздравява! Помислих, че в себе си вече е прекрачил "чертата". Мисията му сред нас бе свършила. А също си помислих



колко много права има човек на тоя свят,



които трябва да упражни. Колко много оръжия и средства държи в ръцете си и най-скромният от нас, които може да употреби. За да осъди и да отхвърли нещо, нещо да утвърди и, ако може - да промени.

И когато пак чуя да ми заговорят за това колко е малък и безсилен днес човекът, колко е стъпкан, онеправдан, безгласен, всеки път ми иде да им кажа: "Много ви здраве от дядо ви Славчо"...