|
| Александър Кьосев |
Заедно с евангелиста цигулките пиеха горчивата Христова чаша, флейтите се катереха в онези небеса, в които спират сопраните, а мрачният диалог на виолончелата и чембалото догонваше Иисус в пътя му към Голгота. Аулата беше пълна с притихнали хора от всякакви възрасти, които накрая шумно аплодираха изпълнението на едно от най-сложните и трудни произведения на Бах.
Но не за този великолепен концерт искам да разкажа. Макар да съм възхитен и от оркестранти и певци, не вярвам, че бих могъл да предам впечатлението си от него, а оценките ще оставя на музикалните критици.
Иска ми се да напиша две думи за онова, което позволи на това събитие да се случи, защото то попада в моята рубрика - като симптом.
На пръв поглед всичко се събира в един човек, той беше моторът. Ще дам тук само инициалите му, Г.К., за да не си помисли някой, че правя реклама или възвеличавам приятели. Най-кратката му характеристика е: почитател на Бах и вярващ християнин. Той беше решил - по-точно, беше си наумил - да постави във Велики четвъртък великото произведение на Бах, написано през 1727 г. тъкмо за този ден.
Не знам дали си давате сметка за фантастичността на подобна амбиция в роден контекст - все едно обикновен български футболен фен да се опита да уговори и проведе приятелски мач на българския национален отбор с единадесеторката на … Аржентина. И да спечели за тази цел подкрепата на Светия синод и руското петролно лоби.
Г. К. беше създал специално за концерта "Бахово общество в България", беше обиколил десетина заможни строителни и архитектурни фирми, агитирайки ги да направят дарение за концерта (и беше успял), беше намерил диригент, беше му помагал да кани солисти, да обединява оркестри и хорове, беше разпечатвал ноти и ходил с оркестрантите и певците по репетиции (всичко е направено за три месеца!), беше преговарял с ректора и наел аулата, осигурявайки допълнителни столове, беше проектирал и отпечатал около 400 покани и безплатни луксозни програми, в които слушателите имаха възможност да следят текста и библейския сюжет (програмата беше на български и немски: т.е. Г.К. беше осигурил и превод на немския оригинал, написан от Кристиан Фридрих Хенрици с псевдоним Пикандер - либретист на Бах), беше се обадил лично на поне половината от публиката (тя наброяваше около 400-500 души), беше организирал коктейл след концерта…Кой знае какво още беше направил, което не знам и дори не мога да си представя.
На концерта от организатор перфекционист той обратно беше станал обикновен, предан слушател. Случи се столът му да е точно пред мен и почти четири часа гледах как започващото му да оплешивява теме тактува с някакъв свой бавен и щастлив ритъм сбъдващата се музикална мечта.
Но не е работата само в Г.К.
Той беше само катализатор на онова, което се нарича социалност - способността за едновременно, добронамерено и съгласувано съвместно действие на много хора, етос на хармонизирана съвместност, солидарност в акция. Радостното е, че това все още може да се случва - дори и в асоциална страна като България. Оркестърът е бил винаги добра метафора на функциониращото общество и ето че той се беше събрал ex nihilo и просвирил. Покрай Бах и Г.К. десетки, дори стотици хора, които - нека не се лъжем - нямаха специално отношение към барока, към Матей, Лука и евангелските страсти, бяха участвали. Г.К. ги беше заразил със собствената си страст, дори ги беше убедил (или хипнотизирал?) - да дават пари, представяте ли си?
Т.е. това си беше пример за доброволна самоорганизация на обществото. В България хората, които правят такива работи, са вид, застрашен от изчезване. Катаджии са ми казвали, че задръстванията в София са така тежки, защото българските шофьори на светофар тръгват с различен ритъм, всеки сам за себе си, а не както в Германия, където колоната потегля едновременно и плавно като разтегнат по магистралата организъм. И сам съм виждал дивата мръсотия между блоковете, за която се грижат всекидневно нормални хора, хвърляйки направо от десетия или петнайсетия етаж разни боклуци (у тях си те поддържат чистота, но междублоковото място не е тяхно).
Всеки, който е ходил на родителска среща, знае колко невъзможно е родителите да постигнат съгласие, камо ли организация, за нещо конкретно, пряко засягащо ги. Да не говорим за съкооператори, които трябва да се спогодят за ремонта на своето общо жилище. И въобще всеки знае какво значи изразът "българска работа", дълги обяснения тук не са нужни.
В случая самоорганизацията имаше още една невероятна особеност. Беше наистина с идеална цел, ако този изхабен израз все още значи нещо. Единственият друг случай на подобна самоорганизация - като изключим комерсиализираните NGO-та, криминалните и лобистките общности, тълпите на спортните фенове и мощното общностно съзнание на българските парламентаристи, когато трябва да обясняват защо не присъстват на заседания, беше случаят със софийските "Приятели на Докторската градинка". Също като Г.К. те, самоволно и доброволно, в съгласие и сговор, бяха събрали пари да поддържат мястото, в което играят децата им.
Впрочем през средата на XIX век българското общество така и е възникнало, като е организирало с идеална цел един "Великден". В периода 1856-1860 г. с личните усилия на учителя Йоаким Груев в Пловдив, а после и в други български градове е възроден 11 май, празникът на забравените светци Кирил и Методий, като опозиция на официалния Великден, на който в черквите се е говорело и пеело на гръцки. Груев пише в спомените си "Бляскаво празднуване паметта на Св. Кирила и Методия се начна в Пловдив на 1860 г., когато градът се сдоби с българска църква. На 11 май след тържествено богослужение в храма "Св. Богородица" духовенството, придружено от ученици и от народа, с литии, отида в училището, дето след водосвет аз изрекох поучителна реч с обяснения за значението на празника. По обяд изявени българи с чадата си и учениците прекараха деня с песни и веселби на едно избрано място извън града". И после добавя "… от година на година 11 май се обобщи и не само за цялата Пловдивска епархия, но и по цяла България, и от училищен празник, какъвто беше изпърво, достигна да стане един всенароден Великден".
Представяте ли си сега Matthaeus Passion да вземе да се "обобщи" и да стане всенароден, великденски? А забравеният музикален светец Йохан Себастиан Бах да кара мало и голямо да припява на чист народен език "O Mensch, bewein dein' Suende gross," …?
Не бойте се, няма такава опасност.
Първо Г.К. забрави да произнесе, подобно на Йоаким Груев, поучителна реч, в която да ни обясни значението на всичко. А имаше и още една разлика спрямо 11 май 1860 - на концерта, слава богу, не присъстваха никакви "изявени българи". Нито президентът, нито премиерът, нито председателят на Народното събрание, нито ректорът на Софийския университет - домакин, нито дори директорът на Сметната палата... Доколкото успях да видя, нямаше много и от абонираните за подобни събития културни и музикални величия. Създаваше се впечатление, че каненето е ставало по приятелска линия (но опитайте се да убедите 400-500 приятели да стоят на стол, без да мърдат 3 часа), и този приятелски народ, самоорганизирайки се, по-естествен начин беше изключил от обществото си т.нар. "елити". С всичките им лица, говорители, организации, идеални и криминални. Това впечатление се подкрепяше и от пълната небрежност на организаторите по отношение на PR-а и медийното разгласяване - очевидно на тях дори и медийните елити не им бяха важни. В резултат сред самопородилата се социалност не присъстваха и никакви екранни величия. . А доколкото имаше медийно присъствие, то някак си разбра, че не му е там мястото, и се самоизключи.
Защото все пак отнякъде се беше взела задължителната млада журналистка, момиченце с огромна камера. За да постигне необходимия ракурс, тя приклякаше тук и там, святкаше и почти се завираше в челистите и цигуларите. Г.К. й направи забележка в смисъл "По-добре чуйте музиката, оставете това снимане". Тя го погледна, сякаш е извънземно, пусна две последни светкавици и си тръгна при първите тактове. Просто беше видяла всичко, какво да го слуша?
|
| ------------ |
