Ако се поровиш в интернет, няма как да не попаднеш на информацията, че Великден заедно с Коледа са "едни от най-почитаните семейни празници в България". Празникът е наистина почитан, а дори има православни доводи, че: за разлика от Коледа Възкресение Христово е някак повече негово, на православието, защото самото то било повече небесна, отколкото земна религия. Затова му прилягало повече Възкресението, а не Въплъщението - акт, който впечатлява католицизма заради по-осезаемата му пристрастност към земното. Споровете на теолозите са безконечни, Константин-Кирил Философ дори най-напред се е доказал в подобна задача (при хазарите), та едва след това Михаил III (известен с прозвището Пияницата) му заръчва мисията във Великоморавия, заради която той създава глаголицата. Доста по-късно пък един сръбски професор - Милорад Павич, взема за повод хазарското пътуване на Константин-Кирил, за да създаде един великолепен роман - "Хазарски речник". Прочее, мисията на създателя на славянската азбука в Хазария се проваля - каганът решава, че най му допада вярата на евреите, и постановява на поданиците си да се кланят на Йехова. През ония времена - в IХ век, сред създадените от варварите държави вследствие на Великото преселение на народите цари нещо като религиозен кипеж - към Багдад, Константинопол, Рим прехвърчат емисари, които канят учени люде да разясняват основните постулати на своите канонични убеждения. Днес тяхната роля е възприета от медиите: по Би Ти Ви Ани Салич ни обяснява, че на Велики четвъртък не се върши никаква къщна работа, вестниците се надпреварват също да ни съветват какво да вършим, за да сме в синхрон с религиозните норми. Е, понякога допускат и грешки: един сайт обявява, че яйцата се боядисват или на Велики четвъртък, или на Разпети петък, което въобще не е истина; но пък инструкциите му към народонаселението след това са направо трогателни: "С първото, боядисано в червено яйце бабата чертае кръстен знак по челата на децата, за да са здрави и румени през годината. Това яйце се слага пред домашната икона, в сандъка с момински чеиз или се заравя в средата на нивата, за да я пази от градушка".

Абсурдът е забележителен: най-модерната медийна технология говори за сандъци и чеизи - неща, отдавна изпарили се от битието на българина. Което навежда на мисълта, че "семейният празник Великден" не е нищо повече от повод за разгръщане на кича в публичното пространство, и то колкото по-пищен, толкова повече вярващ. Или обратното, зависимостта е реципрочна.

Върхът на кича е една картичка в интернет, която услужливи оператори ни препоръчват да изпратим на свои близки. Представлява Божия Син, който държи хоругва и стъпващ по лилии (бялата лилия е цвете, което е символ на невинността), дясната му ръка е вдигната нагоре - предполага се, че е кръстен знак, но картичката е отрязала пръстите му, вляво от него се вижда може би воин или ангел с копие. Всичко е събрано в аркоподобно пространство, което го отделя от кървавочервен фон с трепкащи звезди. Това обаче, което може да накара човек да загуби ума и дума, е надписът на своеобразния диптих: "Христос Возкресе! Весело изкарване на Великденските празници!" Как се връзва цялото веселие със Смъртта на Спасителя на Кръста и последвалото го Възкресение, не мога да преценя или по-скоро мога - никак! Легендата за първото боядисано в червено яйце разказва не за веселие - за страдание: кокошка снесла яйце в подножието на Кръста, което от кръвта на Иисус се обагрило в червено. Кръв, кръв, кръв - Мел Гибсън визуализира Страстите Христови точно в този код, за да покаже величието на страданието Му, но по-важно е другото - обещанието за смърт на смъртта, тоест за тленното, което получава дара да стане нетленно. Поради това между другото не се пожелава за Великден нито "Весело изкарване!", нито "Весели празници!", а "Светли празници!" - в уверение, че сияйната Божествена светлина се е изсипала в благодат над човешкия род и той е вече над смъртта, над греха и въобще над всичко тленно, временно и земно. Смертию смерт поправ...

Всичко това обаче едва ли минава през акъла на многото улични търговци, изсипали пред паството купища червени яйца - дървени, пластмасови, че и железни, кръстове и кръстчета, икони и иконки и какво ли още не, само и само да го примамят към сергията си. Разбира се, няма лошо, но ако яйцата са на Фаберже, само че разстланите по българските улици не са. На същите места забелязваме и великденския заек - едно митично животно, което по нашите земи нахлу от Съединените щати (прочие, в Австралия искат да го изгонят и да го заместят с птицата киви - зайците на Зеления континент са истинска напаст за фермите). Като прибавим към него червените и розови сърчица и балончета на Свети Валентин, както ботушчетата и Санта Клаус по Коледа, получаваме една култура на сладникавостта, която все повече обзема света от Ванкувър до Владивосток, както обичаше да казва един бивш български премиер. На нея й стига да купи великденско зайче или пък да се чукне с яйца на Великден, за да е удовлетворена и да твърди, че е пазител на народностните традиции и на семейните ценности. Докато всъщност представлява една все повече унифицираща се култура на кича, пристягаща в железен обръч човека не в качеството му на homo religiousus, а в качеството му на homo consummatus. Като на латински consummatus не значи консуматорски, а завършен, съвършен. Което, прехвърлено в нашата епоха, казва много: колкото по консумираш, толкова повече си завършен, съвършен. В този смисъл всички "семейни празници", за какъвто обявяват и Великден, са единствено повод за усилване на съвършенството, което в западния ни свят има една-единствена проекция - консумация, консумация и нищо друго освен консумация.