Началото на президентската кампания във Франция за пореден път ме кара да се удивлявам от паралелите между нашите две на пръв поглед съвсем противоположни страни: едната сива и незабележима, другата - суетна и надменна, едната с хоризонта на оцеляването ден за ден, другата - живееща с амбициите да продължава да играе световна роля. Не възприемайте това в ключа "европейски маршрути" или "усвояване на пари по проект". Ще се опитам да ви убедя, че подобно странно подобие казва нещо за развитието на политическото в съвременния свят.

Първо забележително е разливането на кампанията. Официалното й начало беше 9 април, но дебати, сондажи, митинги не спират най-малко от ноември насам. В известен смисъл



кампанията тече винаги и никога -



винаги, защото непрекъснато се обсъждат рейтинги, политиците позират пред медиите, анализаторите си чешат клавиатурите; никога - защото в последна сметка истински дебат за алтернативите пред обществото така и не се случва. Наистина там още не са стигнали до това - лидерът на втората политическа сила и кмет на столицата да жени участниците в "Биг Брадър", но пък основното, което се казва за социалистическата кандидатка, е, че е красива и има четири деца.

Размиването на кампанията е придружено с разколебаване на електоратите. След катастрофалната грешка на социолозите през 2002 г., когато те не предвидиха, че Льо Пен ще измести Жоспен за втория кръг, усещането за несигурност в тази професионална общност се задълбочава. Все повече хора са готови да сменят своите политически лоялности - нещо, което през последните десетина години съвършено промени политическия пейзаж. И това в тази страна, където клерикали и републиканци, еволюирали по-късно в десни и леви, доскоро



напомняха етнически групи,



прескачането между които е в най-добрия случай морална драма.

Но лявото и дясното не се различават вече особено - все по-често социалистите правят болезнените социални реформи, а голистите отстояват социалните придобивки. Често пишат, че това днес е една култура на наказателния вот, която прави така, че каквито и политики да се прилагат, те винаги биват електорално санкционирани. В този вот България не само прилича на Франция, но е далеч преди нея и може да предложи ценен опит. Впрочем изчезването на мейнстрийм опозициите (ляво-дясно, консервативно-либерално) засилва асистемните партии, предлагащи едно тотално "не" на всичко, "не" по принцип. Френска специфика е, че наред с неофашистите отдясно днес отляво в изборите участват пет кандидати на крайната левица с общо към 10 процента - старата компартия, трима (!) троцкисти и алтерглобалистите от селската конфедерация на Жозе Бове. Тук поуките трябва да вървят в обратна посока, е може би чак троцкисти не бих очаквал, но радикални леви селски популисти стил Яне Янев - защо не.

Мобилният електорат, оценяван там на към една трета от всички граждани, разбира се, създава една нова динамика в правенето на политика. На практика това значи, че



всеки кандидат става агент по собствения си маркетинг



Първо: таргетиране на потребителите. Наместо за общото благо или някакви универсални принципи днес се диалогизира с тази или онази професионална корпорация, откликва се на едни или други болежки. Наистина във Франция няма таксиджии, а пенсионерите още не са видели дебелия край на неолиберализма, но пък там има шофьори на обществения транспорт и студенти, които при всеки опит нещо да се реформира първи са на улицата. Второ, както го повелява модерният маркетинг, политикът не продава продукт, т.е. някакви определени политики - той продава образа-на-властта-правеща-политики. Сеголен Роял слуша хората и се готви да свърши каквото й кажат те (те, или по-точно - сондажите). Отдясно Саркози развива друг тип популизъм - като министър на вътрешните работи той ходи по горещите места, кълне се над трупове на жертви, че убийците ще бъдат наказани, устройва хайки пред училищата за залавяне на нелегални имигранти, които отиват да приберат децата си, другарува с Буш на антитерористични теми, изобщо мъжко момче, дясно. ("Всички прилики с персонажи от българския политически живот са случайни"). Дори най-симпатичният трети кандидат, либералът Байру, който иска страната прагматично да погледне новите реалности и да престане да се инати на Европа и глобализацията - и той се представя като провинциалист от Вандея в борба с Париж, като любител на коне и патешко без химикали.

Франция днес е превита под



тежки национални комплекси.



Ако се вгледате, ще видите, че те много приличат на българските - просто там непрекъснато се сравняват с англосаксонския свят, както ние го правим с Европа. Няма да говоря за очевидни неща като застаряването на населението, за бавния растеж, за страха от световната конкуренция. Френската идентичност е основана на териториалната държава, както и българската - няма единен френски етнос - франките са германско племе, езикът идва от Рим, галите са съвсем трето нещо, а пък католици и протестанти са се клали в продължение на векове. С разклащането на националните държави такава страна, наместо да види шанса си в една нова световна експанзия, се чувства все по-застрашена. Няма френски диаспори в чужбина - както (поне доскоро) нямаше и български: напуснал силовото поле на училището, министерството на културата, музеите, публичните пространства на градовете и т.н., французинът някак се загубва. Например днес над 200 000 емигранти на тази страна обитават Обединеното кралство, но те са много по-слабо видими от едно сходно количество поляци.

В този смисъл заслужава и ние да си зададем драматичния въпрос, с който се бори славната Франция: как да трансформира териториалната си идентичност в мрежова, как от защита и ужас да премине в настъпление, което да разнесе по света всички онези културни, политически, икономически емблеми, с които се е прочула през вековете.