Приятелят ми Тончо Русев днес навършва 75 години. Той има и такава песен: "Рожден ден". Как пада лист от календара и т.н. Падането на листата изобщо е образ не особено оптимистичен, пък и двусмислен, но при Тончо е по-иначе - при него листата са най-вече... нотни. И доколкото и неговото изкуство, като всяко друго изкуство, има силата да предсказва, той е предрекъл и събития като днешното: "Да бъдем други вече късно е..." Думите, разбира се, не са негови, но като познавач и необикновен ценител на българската поезия, той е дал друг живот на немалко от нейните най-дълбоки прозрения, излъчил ги е на свой ред към не едно поколение българи и ги е превърнал в част от техния вътрешен свят. Знам със сигурност, отлично ми е известно: много от тях съзнават, че този техен свят, този техен човешки живот не би бил същият, ако в него ги нямаше неговите песни. И това ми дава кураж да твърдя, че без Тончо Русев нашият български живот също нямаше да е онова, което ние с вас живяхме...

Тончо е един от малкото съвременници, които реално, а не чрез власт или зверски пиар,



достигнаха, осмислиха, а и притежават славата



Той видя любов и почит, каквато малцина в този век познаха. И все още учудва със своята земност и достъпност, с достоверните ценности, които изповядва, с щедростта, с която раздава живота си. Да влагаш повече, отколкото получаваш - това за него съвсем не е лоша сделка. Сделка? С кого? Ами със съдбата...

Получаваше, разбира се, награди. Но награди в онзи жанр получаваха и други. Ето какво ми е казал веднъж, в студената, гладна и тъмна зима на деветдесет и първа година: "Минавах през площада край мавзолея и там, пред галерията, един човек свиреше "Незабрава" на акордеон. Като ме видя, разтегна го широко и засвири още по-силно, пък аз не можех да намеря дребни, притесних се, забързах в студа, струваше ми се, че всички мене гледат, а и сълзи ми потекоха. Това го слагам над всичко и това е за мене повече от всяка гордост и награда, че видях този човек с моята песен да изкарва залъка хляб". А ми го разказа, за да ме зарадва, тъй като с "Незабрава" и аз все пак имах нещо общо и той смяташе, че е справедливо да споделя събитието...

Какъв е този творец, при когото кръгът на признанието и почестите се затваря от музиканта, който търси препитание на зимната улица? Как се свързва това с препълнените зали, с експлозията на аплодисментите, с предания блясък на хиляди омагьосани очи - всичко това го бе имал в живота си неведнъж! Какъв импулс го бе движил, за да натрупа и поддържа в душата си такива мерки за творчеството, че да запази съизмерността си с всеки човек край себе си?

Работил в завод.



Заводът се казвал "Червено знаме",



а Тончо бил шлосер. Всичко това в Бургас, естествено. Бил щастлив там: "Почнах от подземията на живота. Когато свърших гимназия, беше модерно да се отива "в производството". Постъпих с жар, с нетърпение. Сладък ми беше хлябът в работническия стол, ходех целият в масло, баща ми работеше редом - в депото, майка ми - и тя..."

Когато свирил на тромпет в пернишкия симфоничен оркестър, сутрин ставал по тъмно и тръгвал за работа.. "Пъртината до трамвая аз я правех през зимата - да ида на гарата, да взема първия влак, да стигна в Перник и там да ми кажат, че репетицията се отлага - повредило се парното или няма ток..." Десетилетия след това, обаче, той продължи да проправя пъртината на българската естрада - колко народ мина по тая пъртина, без да знае това. Онези, които просто се възползваха от нея, не стигнаха далече. "Какво знаят те за музиката - допълва Тончо, - свирили ли са в кръчма, свирили ли са на погребение?" И пояснява: когато човек пише музика, той по-скоро иска да надвие мъката, отколкото да я изрази. Да я превърне в нещо светло, лечебно, щастливо. И в това си бягство от собствените си тъги той увлича и слушателя - извежда го на открито, на простор, на слънце. Може би така се ражда "лекото" в леката музика. Неслучайно най-великите в жанра са имали тежка житейска съдба.

Великите са любима тема на маестрото. Като всеки голям творец, той се прекланя - свободно, без комплекси. Средняците не са способни на това. Лишени са от дарбата да се възторгват. Тончо обожава Йосиф Цанков и днес, когато делото му надвишава това на "патриарха". В портфейла си - понякога споделя той - нося две сухи цветчета: едното е от гроба на брат ми, другото - от гроба на Йожи.



Благоговее пред Дико Илиев



За него той беше вълшебник, разчел кода на българската душа. Известна е борбата му да разбуди Съюза на композиторите, бюрократите от културата, за да бъде зачетен някак старият композитор, както и да се спаси честта на нацията пред един от най-великите й музиканти. Борбата му беше епична, но победоносна: в края на живота си авторът на "Дунавското хоро" получи някакви почести и внимание. Странното е друго - оказа се, че Тончо не се познавал с него, те никога не са се срещали (!).

Веднъж, отдавна, в края на едно театрално представление, артистите се покланяха, а публиката по протокол викаше автора. Режисьорът Симеон Димитров се щураше по авансцената и подканяше автора да се качи. Но режисьорът се беше припознал, човекът от първия ред, на когото правеше знаци, не беше авторът, а беше Тончо Русев - този път като зрител. Композиторът стана и посочи къде седи авторът. Симеон се беше объркал от приликата в буйните ни (тогава) прически, измъкна ме и аз накрая криво-ляво се поклоних. Трябва да е било наистина криво-ляво, толкова криво-ляво, че после Тончо ме смъмри: "Ти въобще не можеш да се покланяш, бе! По-добре да бях излязъл, като ме викаха - да се поклоня на хората както трябва!" Музикант, животът му минава на сцената, знае какво се иска. Но веднага усети какво е казал и добави: "Е, ти си поет, поетите няма защо да се покланят"....

Помня съвета и го съблюдавам. Но днес поводът заслужава изключение...