- Днес е много ключов ден от гледна точка на съдбата на медицинските ни сестри в Либия и отношението на обществото към този проблем. Върховният административен съд ще се произнася по казуса по искането на партията "Ред, законност и справедливост" дали да имат право да бъдат кандидатирани за евродепутати или не петте медицински сестри и д-р Здравко Георгиев. Нямаше ли да бъде добре, ако България беше излъчила наистина един ярък символ на протест срещу безсилието да се помогне на медицинските сестри, като с много по-консолидирани усилия беше направено така, че те да бъдат кандидатирани?

- Становището на юристите на НДСВ е, че законът и специално клаузата за уседналост не пречат на медицинските сестри да бъдат кандидатирани, защото се смята, че те са поставени в състояние на неуседналост при форсмажорни обстоятелства, а не доброволно.

Това, което ние трябваше обаче да изчислим, е дали политически е добре да бъдат кандидатирани нашите медицински сестри и д-р Здравко Георгиев и да бъдат виртуално изпратени в Европейския парламент. И нашият категоричен отговор е, че това нямаше да бъде добре за тяхната съдба. Може би това щеше да бъде добре за нашето самочувствие. Може би щеше да бъде добро за нашата съвест, че ние сме направили и тази последна стъпка, бих я нарекъл стъпка на отчаяние, но това нямаше да бъде добре за тяхната съдба, най-малкото поради една основна причина. А тя е следната - сега полковник Кадафи държи в ръцете си петима пленени редници, в момента, в който бъдат избрани за европейски депутати, те ще се превърнат в петима пленени генерали, а както знаете, цената на пленения генерал е много по-голяма, отколкото на пленения редник. И всички преговори с Кадафи, които са започнати още от 1999 г. и които получиха нов тласък по времето на правителството на НДСВ, може би щяха да бъдат зачеркнати и всичко да започне отначало.

Какво стана от 2001 г. насам? Първото нещо, което ние успяхме да направим, е да превърнем съдбата на медицинските сестри в национална кауза, в национален въпрос, във въпрос на всички български институции. Второто постижение е, че ние успяхме да внушим на полковник Кадафи, че това дело не е само наше бреме, това дело ще бъде и негов проблем. Третото нещо е, че превърнахме този проблем от национален в интернационален като привлякохме и ЕС, и САЩ. И за да се стигне до това писмо на президента Буш, което смятам, че е кулминация в отношението на САЩ към делото, трябваше да водим многогодишни преговори, които ги започнахме на времето с Колин Пауъл, след това ги продължих с Кондолиза Райс и сега са довършени между сегашния външен министър и американската администрация.

- Т. е. зад това писмо на Буш се крият усилия на българската дипломация?

- Категорично. Мога да ви уверя в това, че за да стигне президентът Буш до това писмо, лично той е имал, хората от неговия кабинет, хората от неговото правителство са имали многобройни разговори с българските си контрагенти. Аз съм бил свидетел на един от тези разговори, аз съм бил свидетел на поне три срещи на Симеон Сакскобургготски с президента Буш. Президентът Първанов е говорил също с Буш по този въпрос.

- Заедно с това обаче в стенограма от разговор на президентския екип от 29 и 30 март тази година в Пампорово може да бъде прочетена реплика на един от външнополитическите секретари на президента - посланик Емил Вълев, който допуска, че е възможно да няма резултат в многостранните усилия. И тогава, казва той, нещата трябва да се върнат във формат на двустранни разговори. Значи се очертава кръговрат, не може да се направи пробив.

- Когато се прави мозъчна атака, много хора изказват мнения. При всички случаи, връщане назад, към двустранен формат, не може да има. Либийската страна много дълго време се стремеше към това. Либийците много пъти искаха от нас да не изнасяме този въпрос на международния терен, тъй като си даваха сметка, че на международния терен ние сме много по-силни. Ние сме много голямо семейство от 27 европейски държави, от 26 натовски държави. В рамките на тези две семейства за нас е много по-лесно да съберем нашата подкрепа, отколкото, ако играем самостоятелно. Веднага може да преведем примера за снопа с пръчките на хан Кубрат, ние сме в момента в сферата на този сноп.

- Въпросът е кой е Кубрат в един такъв сноп. Имаше ли момент, в който да е съществувало усещането, че сме близо до благоприятна развръзка?

- Имаше такъв момент, той вече е част от мемоарите от нашето управление. Ние водихме около половингодишни преговори с фондация "Кадафи" по една схема за разсрочване на либийския дълг към България, в рамките на която да бъде поставен и въпросът за освобождаване на медицинските сестри. След шест месеца преговори стигнахме до един много изгоден и благоприятен за България вариант - либийският дълг е около 53 млн., или поне по нашите изчисления тогава беше толкова, ние се бяхме договорили на предварителния етап половината от този дълг България да си получи обратно, което е една много голяма сума за получаване на дълг, 25% от останалата сума да бъде инвестирана в болница, която да се построи в Бенгази от българска фирма за лечение на СПИН, и 25% да бъдат сконтирани, което е една много ниска, според мнението на финансовите експерти, ставка.

- Защо не се получи?

- Трябваше да имаме заседание на съответните министерски съвети, те в четвъртък и ние в четвъртък. Аз дори имах самолетен билет да пътувам в петък за Либия, за да подпишем това споразумение. Нашият МС след много дълги и подробни, задълбочени разсъждения и дискусии прие като изключително изгоден и за България, и за цялото това дело този вариант. И в момента, когато се прибрах от МС в министерството, ми се обадиха от либийската страна и казаха: "А бе, извинявай, недей да идваш утре, защото ние го поставихме днес на нашия Министерски съвет този въпрос, който толкова време дискутирахме, и нашият министър-председател каза, че ние не плащаме лихви, защото според ислямското право лихвите не се признават като реално съществуващи". По този начин шестмесечните усилия бяха зачеркнати. И това е просто едно поредно доказателство как двустранните преговори няма да доведат до нищо.

- А защо тогава се наложи четиристранният формат - България, Либия, Великобритания и Германия?

- И Великобритания, и Германия имат изключително богат опит в преговорите с Либия и те показаха, че умеят да постигат, да реализират своя интерес в преговорите с тази наистина много сложна за преговори държава. Но трябва да признаем, че преговорите между Великобритания и Либия, между Франция и Либия, между Германия и Либия, във всеки от трите случая - единият беше самолетът над Локърби, другият беше дискотеката "Лабел", третият беше френският самолет в Африка, продължаваха средно над 15 години. Така че дори и да се постигне успех в някакъв случай, той е плод на много дълги усилия. В нашия конкретен случай ние сме в по-благоприятна ситуация и не очаквам 15 години да се преговаря, защото Либия вече е много по-интегрирана в международната общност, отколкото беше преди 5 или 7 години.

- Приключен вариант ли е идеята за размяната на либиеца Меграхи (осъдения по делото "Локърби", бел. ред.) срещу сестрите?

- Това беше наистина едно от исканията, които либийската страна ме помоли аз, като външен министър, да отнеса към Британското външно министерство и към моя тогавашен колега Джак Стро. Това бяха разговори с външното министерство на Либия и с фондация "Кадафи", с които поддържахме еднакво добри отношения, макар че, въпреки желанието и на фондацията, и на министерството, решението беше много високо над тях. Помолиха ме да предам това искане на британската страна. Аз си давах сметка, разбира се, че то няма да бъде удовлетворено, тъй като ситуацията във Великобритания не позволява такова нещо. Помислете си - и ние у нас да имахме такъв случай, в никакъв случай не бихме реагирали по този начин.

Казах лично на Джак Стро: "Би ли помислил на тази тема?", той каза: "Изключено е дори и да помисля, защото общественото мнение при нас е толкова чувствително по темата "Локърби", че аз дори не мога да поставя на дискусия такъв въпрос".

- Джак Стро ви е отговорил по начин, който ни кара да мислим, че е зачеркната и възможността да се мисли за размяна на Меграхи срещу сестрите.

- Е, все пак това е история отпреди три години. За три години е възможно британското обществено мнение да се е променило и отношенията между Либия и Великобритания да са се променили. Може да има еволюция. Не казвам, че нещата, които са били невъзможни преди три години, продължават да са невъзможни и днес.

- Т.е. в този същия кръг ли ще се въртим като възможности за решаване на кризата или трябва да се търсят и други?

- Трябва да се търсят нови възможности. Една от сериозните нови възможности е желанието на Либия да се включи в редица инициативи на ЕС.

- Вие продължавате да смятате, че по-интегрирана Либия е по-добър шанс за нашите сестри, а не за Либия?

- Това е категоричното мнение на цялата международна общност - че много по-лесно се преговаря с една интегрирана държава, отколкото с една изолирана и поставена в ъгъла държава.

- Оценявате ли като ваша грешка, че благодарение на лични ваши усилия Либия получи една от най-възможните си форми на интеграция - правото да председателства Комисия по правата на човека в ООН?

- Не смятам, че това беше грешка. Напротив, по този начин ние създадохме един нов канал за преговори с либийците. Изваждане на нашите медицински сестри от затвора, поставянето им при по-благоприятни условия, редовни медицински и прочие грижи нямаше как да бъде постигнато, ако нямахме диалог с либийците. И, разбира се, и Западът трябва да покаже на либийците, че не си играе с този случай. Тука трябва да споделя едно мое лично неудовлетворение - вдигането на оръжейното ембарго от страна на ЕС. Но тогава ние не бяхме членове на ЕС, бяхме само наблюдатели. И аз си позволих да спомена, че смятам за нецелесъобразно вдигането на оръжейното ембарго, защото то именно щеше да бъде една разменна монета, един механизъм за преговори. Но, разбира се, като страна наблюдател ние нямахме право на глас и далеч по-мощни интереси движиха решението на ЕС.