Има нужда ние, българите, а и не само ние, да участваме във формирането на стратегия за изход от Ирак, каза президентът Георги Първанов при представянето на екипа си в понеделник. Като върховен главнокомандващ той предложи да разговаря със съюзниците ни за единна стратегия, насочена към приключването на "кампанията в Ирак".

Колкото и общо да звучи подобно послание, в него ясно се долавя нещо конкретно -



България се навоюва в Ирак



и иска да си ходи. Тя не преследва свои цели, от които да зависи оставането й в конфликта. Изтеглянето й е въпрос само на договорка с другите съюзници - за да не я сметнат за дезертьор. Въпросът е кога и как да си тръгне.

Първанов представи вредата от войната с уточнението, че по времето на Саддам Хюсеин Ирак не е бил "фронтовата линия" между демократичната общност и световния тероризъм, каквато е в момента. С други думи, чуждото военно присъствие създава проблема, а не го решава. И за да не бъде обвинен, че се държи непредсказуемо, той припомни, че е бил от малцината, които са се противопоставили на започването на войната.

Някак си обаче е неудобно България да заяви на съюзник като Съединените щати: "Нали ви казвахме? Не слушате - сбъркахте!".



Най-безобидното поведение на нашата дипломация



е да чака Белият дом да си признае грешките, след което тя да изрази съгласие. Вашингтон вече задраска две от трите основания за войната. Администрацията на Джордж Буш най-напред се сконфузи, че не намери оръжия за масово унищожение, които уж налагали през март 2003 г. незабавни военни действия. В началото на април 2007 г. пък разсекретен доклад на Пентагона потвърди, че Саддам Хюсеин не е поддържал връзки с Ал Кайда и не е бил спонсор на международния тероризъм.

Остана третото основание: заменянето на диктатурата с демокрация. От него половината е вече в историята - диктатурата падна, а Саддам е в гроба. Последната обща цел, която ни задържа в Ирак, е демокрацията. Тя обаче е толкова постижима, колкото изграждането на социализма в Афганистан от съветската армия. Американците воюваха и във Виетнам в името на демокрацията и западните ценности. Ако трябваше да стоят до постигането на целта си, и до днес щяха да са там. Но започнаха да се изтеглят през 1973 г., изпреварени от съюзниците си. Не е вредно



президентството на България да изучи чуждия опит



Както сега има "Коалиция на желаещите" в Ирак, така през Виетнамската война имаше "Сили на свободния свят". Под тяхното знаме президентът Линдън Джонсън събра седем страни - Австралия, Испания, Нова Зеландия, Тайван, Тайланд, Филипините и Южна Корея. Франкистка Испания и чанкайшистки Тайван се записаха символично заради каузата на антикомунизма, без да имат съществено военно участие. Филипините служеха главно за тилова подкрепа, защото приютяваха двете най-големи американски бази зад граница - военноморската "Субик бей" и военновъздушната "Кларк фийлд". Тайланд се включи, за да води от 1964 до 1972 г. заедно с ЦРУ тайна война в съседен Лаос, за който по роднинска линия смяташе, че трябва да бъде в неговата, а не във виетнамската сфера на влияние. Подобно е и традиционното съперничество между Банкок и Ханой за Камбоджа.

От останалите три държави



най-верният съюзник на САЩ във Виетнам



бе Южна Корея. Тя изпрати втория по численост контингент след американския и играеше роля, както Великобритания в Ирак днес. 300 000 южнокорейски войници се извъртяха на служба във Виетнам от 1964 до 1973 г. - т.е. от началото до края на американското военно присъствие. 5000 от тях загинаха, а 11 000 бяха ранени. Тяхното усърдие не може да ни служи за пример, защото бяха там с убеждението, че воюват със Северна Корея, която пък бе изпратила пилоти с повелята да бранят виетнамското небе като свое. Освен това 2 млн. северновиетнамски войници бяха облечени в дарени им от Ким Ир Сен униформи и това ги правеше още по-омразни противници на Сеул.



Положението на България в Ирак може да се сравни



по-скоро с участието на Австралия и Нова Зеландия във Виетнам. И в двата случая става дума не за друго, а за съюзнически дълг заради военни блокове. България се намеси в Ирак, за да заслужи благословията на САЩ за членство в НАТО. Австралия и Нова Зеландия трябваше да оправдаят съществуването на военния си блок АНЗЮС, свързал ги в троен съюз със Съединените щати.

Но Австралия не е добър пример, защото след Втората световна война сякаш е възприела олимпийския принцип, че важното е да участва в чужди конфликти, какъвто и да е резултатът. Канбера с охота изпраща войници щом я поканят, загрижена да я смятат за част от Запада, а не от нейде си. От 1962 до 1970 г. през Виетнам минаха 50 000 австралийски войници, от които загинаха 530, а 2400 бяха ранени. За да има редовни попълнения, бе възстановена наборната военна служба. Това предизвика голямо недоволство -особено след надигането на антивоенни протести по света. В началото на 70-те години Австралия сви участието си и през 1971 г. тихомълком се изтегли от Виетнам - две години преди американците. Тя обаче се преструваше, че се държи до последно като верен съюзник, защото официално обяви края на участието си чак през януари 1973 г., когато бе подписано Парижкото споразумение за възстановяване на мира.



Забележително сходство има



обаче между поведението на Нова Зеландия във Виетнам и тактиката на България в Ирак. В началото на 60-те години Уелингтън се опираше на политиката: ако подкрепяме нашите съюзници, те ще ни бранят. Той обаче се съмняваше, че войната във Виетнам може да бъде спечелена, и за разлика от Австралия се включи много предпазливо. Приносът на Нова Зеландия бе "психологически и символичен", както го определи тогавашният държавен секретар на САЩ Хенри Лодж - нещо като възможност просто да се развее още едно знаме. Затова тя започна през 1965 г. със 120 войници, а във върховия момент на войната през 1968 г. максималното й участие бе 540 души. После си тръгна "тихо, по английски", както бе учена под британски патронаж. Затънали в проблеми, американците не обърнаха голямо внимание на липсата й, защото и с нея, и без нея войната се развиваше зле. Те се примириха с очевидния факт, че нейната помощ не може да бъде друга, освен скромна.



Първанов сякаш върви по същия път:



"Трябва да сме наясно, че след като сме член на НАТО, имаме ангажимент за участие в различни мисии. За съжаление, още нямаме достатъчно капацитет", резюмира той българската позиция в две изречения. Първото бе предназначено за вътрешна консумация, за да обясни на народа защо държавата се е набъркала в такава авантюра. Второто бе насочено към съюзниците и главно към САЩ, за да не разчитат много на българска помощ.

Добре би било да се стигне до общо решение за изтегляне от Ирак, например чрез резолюция на Съвета за сигурност на ООН. Но това е малко вероятно. Външната намеса ще свърши, когато решат американците. Така стана и във Виетнам. Те преговаряха тайно с Ханой, като не сметнаха за необходимо да питат нито съюзниците, нито дори южновиетнамските си марионетки. Така в началото на 70-те години всяка държава се чувстваше достатъчно свободна сама да прецени кога да прекрати участието си.

Такъв граничен момент за Ирак ще бъде краят на 2007 г., до когато важи резолюцията на ООН, оправдаваща чуждото присъствие. България вече се престара, като удължи престоя си до 31 март 2008 г. Ако родната дипломация е запазила поне малко характер, не бива да дава сигнали за по-нататъшни ангажименти в Ирак. Задачата й ще бъде улеснена от президентските избори в САЩ догодина, когато самите американци ще засилят критиките си срещу катастрофалното президентство на Буш. Демократите вече взеха на въоръжение темата за Ирак, а републиканците ще трябва да убедят народа, че слагат край на ерата Буш, защото неговото наследство няма да е гордост за никого.