Левски пише до Филип Тотю: "Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме"; до Любен Каравелов: ""На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Едно от тия качества да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайневи както и да е."

Връзката между парене и улайняване обяснява донякъде шума, вдигнат около проекта "Митът Батак" или, както е подновеното му име, "Батак като паметно българско място". При оценката на всеки проект съществен момент е публичността му. В това отношение тоя проект е отличен и може да служи за други проекти. Той изигра ролята на "мюре", около което накацаха много патици. Все пак има хора, които не се трогват от накърнена национална чувствителност, а мерят обществената невротичност при засягане на исторически нерви. Не толкова за науката, колкото за опити в други дразнения. А какво по-чувствително от това за българите да закачиш нерва на петвековното робство със съмнения в най-ярките му ужаси като баташкото клане? Дори подхвърляния, че Левски е убиец, а Ботев - терорист, не са предизвиквали такъв отзвук, какъвто доби проектът, който всъщност никой не познава.

Естествено силата на отзвука зависи и от условията, в които нещо прозвучава. Преди година статията на М. Балева "Кой (по)каза истината за Батак" във в. "Култура" от 3. 05. 2006 г.(http://www.kultura.bg/article.php?id=11756#1) остана без особено внимание, ако не броим резкия отговор на Наум Койчев, сега консул в Битоля. Но тогава нямаше близки избори, проектът беше в началото си и никой нямаше полза да изтъпани заглавия от типа "Нямало баташко клане" и "Немска фондация плаща за отричане на българския холокост".

Та не за проекта е думата, а за паренето и улайняването. Въпросът е: докога трябва да се парим, за да се научим да духаме навреме, а не да лапаме врели примамки и да улайняваме както и да е? За отговор нека послужи една махленска история, в която също



се преплитат мит, действителност и ползи.



Улицата, на която живея, се наричаше "Мико Папо" - по Менахем Леон Папо, антифашист в своя "мит", еврейски терорист в "мита" за хилядолетния Райх, обаче действително осъден и разстрелян деветнадесетгодишен по ЗЗД в Царство България. При всички знакови преименувания след 1990 г. името на улицата остана, нищо, че още по времето, когато авторът на "Фашизмът" бе първият демократичен президент, ул. "Йорданка Чанкова" бе станала "Хубава Грозданка", от градинката свалиха паметните плочи на ремсистите, а бул. "9 септември" логично се превърна в "Цар Борис III". Обяснението за запазеното име в махалата е и мит, и действителност. Братът на Мико Папо, поетът Мони Папо, преселил се в Израел, имал връзки в Кнесета и бил казал в общината, че преименуват ли улицата, ще последват искове за възстановяване на собственост, отнета на ючбунарските евреи по силата на закона за чистота на нацията, приет през 1940 г. от същото народно събрание, чийто подпредседател Д. Пешев после участвал в спасяването им. Моис Папо умря през 2005. И улицата вече е "Коньовица", макар още да се води из общинските карти за "Мико Папо".

Могат да се направят много изводи, но тук важен е този:



ползата надмогва достойнството,



изчаквайки своето време.

В това отношение случката с мита за Батак е закономерна. Тя беше предхождана от акции за "възстановяване на историческата истина", но и от търсене на ползи. Повечето от тях не просто нямаха нужда от загинали за утопии и митове; те нямаха нужда и от достойнство, което е възможно и тогава, когато се разбират и заблудите. Поради което преди "Мита за Батак" имаме и бутнати войнишки паметници зад НДК, разбит бе комплексът в Ястребино, взривен бе мавзолеят на пияницата Димитров; турците са българи, Митко Палаузов е жертва на майка садистка, Стамболийски предизвикал спасителен преврат, "Символ верую" на Ботев е фалшификат, чистата и свята република на Левски - тактически позив и т.н. Това обяснява много неща, дори и тия, че арменската общност периодично събира пари за бюста на Яворов, а кубинците си прибраха паметника на Хосе Марти в посолството, та да не изчезне пак от Южния парк. Е, на това парене сме свикнали и не духаме.

Затова и дойде редът на още по-силно. А ползи - много и за всекиго: от поредния медиен рейд и подписки на пазителите на ценности през насъскване срещу някакви учени до по-нататъшно откъсване на помаци и турци от нацията.

С това сме вече при улайняването. То е и тогава, когато достойнството на нацията се обърква с историята като наука от хора, на които липсва едно от тия качества - "разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни". Бяхме ли разсъдителни и постоянни, безстрашно и великодушно щяхме да подминем тоя проект, който не би засегнал историческата чувствителност, ако тя не се нуждае от шокова терапия. Именно тя свидетелства и за чезнещо достойнство. Защото нациите не съществуват без наследяване на митове, но когато някой започва да крещи, че историческата истина била застрашена, признава провала си в препредаването на традицията. Улф Брунбаер и Мартина Балева не са му виновни.

Накъсо: който се е опарил и не духа навреме, все друг му улайнява гащите.