На 2 май 2007 г. за пръв път в историята на страната с 9 срещу 2 гласа Конституционният съд на Турция касира избора на държавен глава. Така се оформи най-тежката политическа криза, откакто на власт в Анкара е проислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР). За мнозина този факт е изненада, след като четирима предшестващи го президенти бяха избрани безпрепятствено по тези правила, въведени в основния закон през 1982 г. с цел безпрепятствено да бъде легитимиран водачът на преврата от 1980 г. генерал Кенан Еврен. Проблемът през 2007 г. произтича от това, че не само вътрешнополитическите играчи, но и международната обстановка е коренно променена и не предполага рамката на политическата игра да остане същата. Залогът е не само самата Турция, а най-вече моделът, който тя утвърждава в ислямския свят след създаването на светската република през 1923 г. от Кемал Ататюрк.

Този избор на държавен глава символично се превърна в



сблъсък между две основни тенденции в турското общество,



политика и държавност. От една страна, е партията на премиера Реджеб Ердоган, черпеща своя огромен електорален потенциал от идеите на миналото и хората, които се отъждествяват с него. Отстранявайки грешките на своя политически наставник - първия ислямистки министър-председател Неджемин Ербакан, сегашният турски премиер много умело представя едно по-прагматично и консенсусно лице на местния ислямизъм. Неслучайно неговата политическа формация бе определена като нов идеологически феномен - ислямдемокрация (по подобие на християндемокрацията в Европа), след като постигна впечатляващ резултат от 34.28% на парламентарните избори през 2002 г. Ердоган успя да уестърнизира политическите средства на своята идеология, използвайки религията като вътрешномобилизиращ фактор.

Реално два фактора "наляха" гласове за ислямистите в Турция през периода 1980 - 1990 г. Първостепенно значение има масовата урбанизация, която придвижи хората от малките селища в големите градове, без обаче да промени тяхната ценностна система. Тенденцията Ербакан-Ердоган успя да очертае социалното измерение на цивилизационните противоречия в турското общество: голям град - икономически център - западно секуларен модел на мислене и поведение срещу малко селище - икономическа периферия - традиционалистко ислямистка визия. На второ място, оказват влияние рухването на СССР и компрометирането на марксизма като легитимен носител на левите идеи. Ислямистите се превърнаха в политическите представители на традиционните турски аграрни среди, които използват марксистки категории, но без марксистки дискурс. Те успяха да убедят тези хора, че могат да им осигурят работа и социално спокойствие в града, както са го правили, когато са били на село. В този контекст започналите в края на 2005 г. преговори с Европейския съюз са преди всичко електорален лост и най-вече разчистване на политически терен, отколкото осъзната външнополитическа цел.

В момента догонващ политически фактор са светските партии и институции (армията, съдебната система, академичните среди, президентската институция и други), чийто модел е заложен в кемалисткия държавнообразуващ процес. Турската конституция предоставя твърде много гаранции за запазването на светския характер на държавата, с които определени политически субекти и фактори започнаха неправилно да се отъждествяват. Това доведе до прекалено голяма електорална самонадеяност и респективно до ерозия (по италиански модел) на функциониращата до 2002 г. политическа система. Избирането на представител на ПСР за президент (пост, който предоставя широки правомощия) би означавало тотален колапс на ататюркския модел. На практика това би реабилитирало политическата реалност, срещу която се е борил Бащата на всички турци. Проблемът е, че



демокрацията, за която той е ратувал, вече не е същата



Нейните съвременни средства се обръщат срещу нравите на неговите исторически наследници. Променената обстановка и нови демократични реалности се изразяват от възможността за "влизане на забрадката" (съпругата на Абдула Гюл е забрадена), един от символите на ислямизма в страната, в президентския дворец Чинкая в Анкара.

Европейската комисия в лицето на комисаря по разширяването Оли Рен категорично се произнесе против намесата на армията в политическия живот и за разрешаването на кризата в конституционни рамки. Интересното в случая е, че някои арабски наблюдатели разшифроваха подобна позиция не толкова като лоялност към демократичната процедура, колкото като страх от повторение на алжирския сценарий от 1991-1992. Тогава Европа даде зелена светлина на военните да анулират постигнатите резултати на ислямистите, което потопи страната в кръв. В Турция обаче ЕС по презумпция се счита за съюзник на светските партии. По тази причина изявлението на Брюксел се възприе от повечето местни наблюдатели като един от мотивите за решението на Конституционния съд.

Генералният щаб също показа, че се е "европеизирал", като видоизмени своята интервенция в политическия живот. Ако през 1960, 1971 и 1980 г. армията излезе извън казармите, а през 1997 г. публично оповести в медиите своя ултиматум (наречен тогава постмодерен преврат), то в разгара на сегашната криза група млади офицери единствено си позволиха да качат на сайта на Генералния щаб декларация за запазване на светския характер на държавата. Твърди се, че началникът на щаба ген. Яшар Буюканит дори не е бил първоначално запознат със съдържанието й. В експертните среди се говори, че има логично обяснение на реакцията на военните. Те са очаквали, след като Ердоган е отказал да издигне своята кандидатура, той да посочи министъра на отбраната, чиято съпруга не носи забрадка. Възможен вариант е била и министърката на семейните въпроси, която също не е забрадена. Колкото и парадоксално да звучи, според критериите на армейската институция носенето на забрадка е била разделителната линия между "за" и "против" при подбора на бъдещия президент. Просто кандидатирането на Абдула Гюл е било възприето като провокация срещу армията.

Поощрена от позицията на военните, светската парламентарна опозиция се възползва от една от празнотите в турския основен закон, за да спре процедурата. В конституционния текст никъде не е посочено какво конкретно се разбира под кворум за избор на президент - дали става въпрос за обикновено или за квалифицирано мнозинство. Стана обаче ясно, че армейският институт желае да работи заедно със светските партии в една система, към която управляващата ПСР не принадлежи.

Всяка от спорещите страни се придържа към отделни конституционни лостове, чрез които прави опит да принуди другата да отстъпи от позицията си. Ислямистите настояват председателят на Народното събрание Бюлент Аренч да поеме поста временен държавен глава след 16 май, когато изтича мандатът на сегашния президент Ахмед Сезер. Опонентите им желаят последният да остане на поста си до избора на редовен негов заместник, позовавайки се други правни норми. Те заплашиха, че ще сезират Конституционния съд, ако Аренч поеме временно поста, тъй като неговата съпруга също носи забрадка. Те твърдят, че според основния закон е



забранено "забрадени лица" да влизат в президентския дворец



Ердоган предложи предсрочни парламентарни избори в пакет със законодателни промени. Те са преди всичко средство за натиск върху опозицията, тъй като неизбирането на Абдула Гюл за държавен глава вероятно ще спре политическия възход на ПСР. Скъсяването на мандата на президента (от 7 на 5 години) и на парламента (от 5 на 4 г.), както и снижаването на възрастта за избор на депутат (от 30 на 25 г.) са по-скоро популистки мерки. Сериозно доказателство за демократизирането на избирателната система в съответствие на изискванията на ЕС би било понижаването на 10%-ния избирателен праг. По този въпрос лидерът на ПСР избягва да говори, тъй като в него се крие разковничето на ислямистката електорална мощ. Последните социологически изследвания сочат, че за разлика от ситуацията през 2002 г. три опозиционни партии прескачат тази бариера с резултат от 13 - 14% - Народно-републиканската, Партията на верния път и Партията на националистическото действие. Най-вероятно и други формации ще се обединят, за да попаднат в законодателния орган. Очаква се техният потенциален общ резултат да е по-висок от този на ислямистите. Малка е вероятността следващият Меджлис да избере президент ислямист, тъй като ПСР със сигурност ще спечели, но едва ли вече с абсолютно мнозинство. Тя ще остане в опозиция или в най-добрия случай - ще влезе в коалиция. По тази причина Ердоган предлага пряко гласуване за президент, за да избегне парламента, който той е малко вероятно да контролира, както беше досега. Лидерът на ПСР добре знае, че неговият звезден час е сега. Говори се, че ПСР ще се опита да убеди 20-те депутати от Отечествената партия да подкрепят Гюл, за да компенсира недостигащите му 10 гласа. Последните влязоха в парламента с листата на ПСР, но впоследствие се отцепиха от нея.

Действащият турски премиер подценява един важен специфичен момент от историята на кемалисткия политически модел. Той е създаден, за да бъде имитиран от Изтока, черпейки силата си от Запада. Под въпрос е кога и дали изобщо Турция ще стане част от ЕС, но със сигурност тя ще остане "витрината на светския ислям", парадигма за подражание на многолюдния ислямски свят. Едва ли си дава сметка Ердоган какъв би бил ефектът върху самочувствието и дейността на многобройните филиали на "Мюсюлманските братя" в арабския свят, ако техният бивш съидейник излъчи държавния глава на такава ключова държава като Турция. Посткемалистката политическа игра трябва да бъде подчинена на тази логика и всеки държавник, който не се съобрази с нея, е обречен да слезе от политическата сцена.