Три дни отдавна минаха, а сочният скандал в съдебната система още не се разпада. Медиите пипат шумно, но и предпазливо, защото е ясно, че това е скандал с двойно дъно и под това дъно може да е скрито някое от онези неща, пред които и те предпочитат да зажумят. И може фитилът му да води към някоя друга инстанция, към съвършено друг адрес, а всичките тези експлозии на страсти и омрази да се окажат невинни димки. Купищата заявления, обвинения и обикновени подмятания вече не подлежат на разплитане: веднъж, защото се натрупаха в излишък, и дваж, защото няма желаещи да разплитат. Не помогнаха и няколкото почивни дни: а те се зачитат като отсрочка дори в плащането на данъци. Все още не е ясно дали в подобни случаи това са дни за размисъл или за затихване на зловещите вибрации. В повечето подобни кризи за няколко дни събитието разпилява енергиите си или те придобиват друга посока. Но не и сега, когато всичко достига



градус, при който човек се оглежда за трупове...



Когато бяхме млади журналисти, нямаше квалифицирана информация. Тогава това се наричаше държавна тайна и периодично по редакциите напомняха, че именно от вестниците, от непредпазливо изпуснати в дописките ни данни, цифри и описания врагът зрънце по зрънце събира онези сведения за отбранителната мощ на родината, към които хилядите му шпиони безуспешно се стремят. С повече въображение човек можеше да си представи как в ЦРУ от лекомислено отронените ни по медиите зрънца редят картината на танковите полигони и ракетните площадки на социалистическото отечество. (В детството си бяхме виждали такива картини, направени от зърнени храни, само че това не бяха изображения на секретни обекти, а портрети на вождовете на световния пролетариат - например Сталин от пшеница или Ворошилов от овес.)

Днес се иска обратното: от обрисуваната с размах картина да пробваме да отсеем някакво зрънце за по-състоятелен размисъл. Самата картина се изпълнява в експресивни краски, художниците използват и много кал, катран и перушина - нетрадиционно за живописта, но традиционно за обществения живот. Тя изобилства от образи и сюжети, там художниците са същевременно и герои на изображението, а едни борци за правдата воюват с други борци за правдата. Едни честни сини очи бъркат в други такива очи, едни и същи лица присъстват там едновременно с рога и с ореоли. Всичко това наподобява разпространения обичай да добавяме на засмените, зализани физиономии от афишите свирепи злодейски мустаци. Но действията тук са далече от такова добродушие - на други нива в обществото при подобни чувства неизбежно се лее кръв...

На платното началник и подчинени, министър и заместничка се замерят с обвинения, мълвят за натиск и компромати, подхвърлят се знакови имена като "Булгартабак" и държавния резерв, както и двусмислени подмятания чия собственост е самата държава. Сипят се съпътстващи версии за неясно какви снимки, за дирижирани кражби на коли, както и най-нехайно се споменават следователските заплати, което довежда неосведомените до изумление. Ако не друго - разбира се,



какви пари се въртят в този отрасъл на съдебния бизнес



и какви са възможностите на следствието да осребрява събраната по служебен път информация. Намеква се също, че хората с влияние и положение са винаги отворени за бартер, както и че изпълнителната и съдебната власт, толкова независими една от друга, бурно се стремят към взаимозависимост в областта на частните "икономически интереси" - изразът е на една от участничките.

Така с почти художествени средства на българина се обяснява как би изглеждала корупцията, ако тази корупция на платното се би била състояла. Но можем да се обзаложим, че точно това, последното, едва ли някога ще разберем.

И все пак има ли го това "зрънце" най-после, заради което си струва да вникваме в разточителните коментари на експерти, анализатори и откровени сеирджии? И не е ли то (както всеки път) в онова, което не се споменава, и във въпроса, който никога не се задава? А какъв е избягваният извод, който иначе си лежи на повърхността?

Изводът е, че във всичкото дотук, във водопада от противоположни твърдения не е възможно всеки от участниците да говори истината и, значи, между хората с такова високо положение има някой (или повече), който просто лъже. И че по върховете на държавата се подвизават и хора нечестни, хора, които мамят, без да им мигне окото: публично, тържествено, клетвоподобно. Защото знаят, че лъжата по тези етажи не се наказва. И от това -



такава е и властта: нечестна, безскрупулна, нагла.



Защото те я упражняват. Върху нас.

Единствено това е откритието, което има някакъв смисъл. И тъкмо поради това едва ли ще го направим. Онова, което търсим, обикновено е най-отгоре, пред очите ни. Затова и не го намираме.

Не че не знаем какви хора ни управляват, но все пак...

Всичко ще затихне, ще се оттече, ще се разнесе. Ще се разтвори в нашето срамно мълчание. Прозрението за лъжата обаче, ако се състои, ще остане. Защото това е тъжното и страшното, това е лошата новина.

По-лошата е, че това въобще не е новина...