Състоялият се тези дни Гергьовден стана причина в приятелски кръг да бъде разказана отдавна забравената история за Иванчо Пеперудата. Всъщност, истинският повод бе заявлението на един министър, че агнето не е рушвет, а благодарност към лекаря, може би дори не и това, а самото агне (в действителност яре, печено), което се мъдреше на трапезата. Защото формално случката с Пеперудата е също случка с агне, както и случка с рушвет (благодарност). Разбира се, в паметта народна един рушвет не е никакво събитие. Нито навремето, а още по-малко днес. А историята с Иванчо Пеперудата се помни и разказва и до днес в някога богатото и прочуто село Б. Може да се каже, че село дори не е останало, но



историите и прякорите остават...



Иванчо Пеперудата бил човек средно заможен, с хубава къща и хубава земя. Имал и хубава дъщеря - точно тя веднъж се разболяла, тръгнали по доктори, един та друг, накрая доктор Пашов от Плевен я излекувал с някакви нови инжекции, за които никой дотогава не бил чувал. Било през войната и в страната не влизали не само лекарства, но и информация. Пеперудата се разплатил, обещал и едно агне за бонус по Гергьовден. Това било обичайно за онези времена, за днес - не знам, министърът да каже.

Когато дошло времето да изпълнява, не се замислил нито за миг за обещанието. Но за изпълнението мислил дълго. Тогава автобуси още нямало, но и как ще караш агне в автобус.. Да плати да го качат в каросерията на някой камион му се досвидяло, сторило му се прекален харч. Имал хубави коне и просто можел да впрегне каруцата, но не бивало да се морят конете. Грях било да се разкарват за такова нещо. Решил, че ще отиде до Плевен пеш. Приготвили му нещо за ядене в торбата и тръгнал по тъмно с агнето пред себе си.

Днес тези двайсетина километра се изминават най-често с такси, но по онова време да се иде пеш до града не било рядкост, повечето селяни правели тъкмо това. В петъчен ден, например, можело човек да успее за пазара и да се върне. Иванчо Пеперудата, обаче, стигнал едва вечерта. Бил лек на ходене, затуй и прякорът му бил такъв, но агнето се спирало да пасе покрай пътя и не му давало сърце да го подкарва. Напролет тревата в шанците е особено сочна (тя напролет всичката трева е сочна), та животното се изкушавало. Освен това по шосето имало постове и често ги спирали за проверка: дали има лична карта и дали това агне не го води на шумкарите или пък за банална черна борса. Но Пеперудата вдъхвал доверие, а и името на доктора помагало - бил известен в целия край. Така в паша и в път минал денят -



като в сюжет на Йордан Радичков,



само дето човекът не водел коза, а агне. Вечерта все пак стигнали в къщата на доктора: дворът бил пълен с агнета. Те блеели за майките си или пък просто защото, за разлика от нашето, не се били напасли.

Никой от компанията не помнеше да е виждал Пеперудата. Историята се знаеше от разкази на възрастните. Идеята му да заведе агнето на собствен ход и едновременно да го напасе навремето бе втрещила дори традиционно пестеливия български селяк. Но имаше и някакво страхопочитание - като към всеки, който взема нестандартни решения и ги изпълнява начаса. И към всеки, който остава верен на себе си, пък каквото и да означава това...

Така в устния фолклор на село Б. се бе обезсмъртило и агнето - невинна и неподозираща душа, която се радва на пролетното слънце и новата трева и послушно крачи към ножа, като всячески улеснява своя стопанин. След почти един живот тази случка, изплувала от детството, бе добила точно този различен смисъл - за



жертвата, която вярва на мъчителя си



и покорно, дори предано му сътрудничи. Но също и за нрава на силните в този свят, които се стискат да бъдат лоши на своя сметка и възлагат всеки разход по властта си на онези, които я изтърпяват.

Разбира се, както обикновено напоследък, за първи пример незабавно бе посочена топлофикацията: как грабежът се извършва на разноските на жертвите, които плащат и инвентара, и разноските по него (топломери, отчитане и т.н.). Малко пресилено сравнение, затова пък особено разпространено в наши дни. Имаше примери от класиката: как в средновековието осъденият на смърт на ешафода подава плата на палача за услугата, която предстои. Или как в Китай семейството на осъдения заплаща патроните, с които ще го разстрелят. Друг посочи послушното, понякога дори екзалтирано жертване на богатството и "живата сила" на страната за целите на съюзници, които всъщност са ни водили на заколение.

Чуха се и още импровизации - къде отвлечени, къде просто битови. Разбира се -



и прословутата карма на българина:



да плаща заплатата, стандарта и благоденствието на всеки, чиято жертва се явява. На всеки, който го граби, унижава и разиграва. На всеки, който го излага и злепоставя, на всеки, който го лъже, уморява и държи гладен. На всеки, който го жертва без угризения и отмъстително, почти сладострастно го праща в гроба.

Оголи се накрая и темата за властта, която на наша издръжка се шири и тъпче, дои и стриже и накрая простира кожите ни на плета. Тази тема, обаче, и без това я бяхме разисквали разточително и безрезултатно през всичките години напоследък, това въобще не беше тема за трапеза, та и този път не стигнахме до главното: защо го правим? Въпрос, чийто отговор се търси отколе и не може да получи обяснение дори със загадъчната славянска душа. Но вече имам някаква версия за това. Породи я историята с Пеперудата.

Не го правим от малодушие. Не го правим от мазохизъм. Не го правим дори от глупост. Правим го заради пашата...