Малко преди разсъмване купонът в съседния блок стана много шумен, по-скоро тогава наотваряха врати и прозорци, почнаха да се гонят по балконите и да изтрезняват в кавги и надвиквания. Дотогава уредбата цяла нощ пресоваше в бетона омръзнали стари парчета, някакви набедени евъргрийни, но можеше да се дреме, макар и някак нащрек. Сега обаче, когато спряха музиката и почнаха да се обиждат на чест и на партийна принадлежност, а карето между блоковете усилваше всичко това, стана невъзможно да затвориш очи. Бутнах балконската врата и хванах дистанционното.

По това време, на изхода на нощта, всичките интересни повторения са минали и ефирът е пълен с лица и новини от вчера. Каналите изтръскват вчерашните трохи, докато водещите им вече се бръснат вкъщи, за да успеят за сутрешните блокове. Натисках бутоните, повече за да не слушам какво се носи отвън, очите ми залепваха от мъчителната нощ, когато в някакъв канал от испанските попаднах на корида. Корида не харесвам и на живо. Днес дори магнетичните описания на Хемингуей вече ми се виждат измислени, чудя се какво толкова се е захласвал по това кърваво зрелище такъв мъжествен и нежен писател и най-вече защо тъй разточително натрапва възторга си. Но сега задържах за миг програмата, вероятно сепнат от истеричния коментар. На екрана един обезумял бик убиваше тореадор. Убиваше го яростно и подробно - сякаш си имаше някаква своя методика. Промуши го, после го вдигна на рогата си. Винаги съм смятал, че това, "вдигнал го на рогата", е просто фраза. Не било. Вдигна го. И като го хвърли, продължи да го убива. Едвам го изтръгна от яростта му паникьосаният персонал.

Разбудих се безвъзвратно. Бях ужасен и потиснат. Телевизията продължаваше да показва трагедията. Този път забавено. Ясно бе, че



ще експлоатират кръвопролитието до последно



В този ден живях стреснат и тревожен. Смъртта бе пред очите ми - каквото и да правех. Спомних си едно старо стихотворение на Виктор Самуилов - за бегача, който пада на пистата и телевизиите го показват както те си знаят и обичат. Този бегач бе паднал на една олимпиада и толкова го въртяха, че всички го бяхме видели. Но само Виктор бе съзрял онова, което предстоеше на човека в телевизионния век - страданието му да бъде показвано като атракция. Забавено, безжалостно, почти сладострастно. Стихотворението се казваше "Телевизионна хроника". Бях уловил предупреждението му още тогава. Затова и го бях запомнил. Но това в този ден не ми помагаше. Какво от това, че съм бил предупреден?

За да не ме души отвътре, веднъж-дваж го разказах сред хора. Симпатична художничка "позна" случая. Не бил нов, каза тя, това са повторения - въртят го по целия свят от няколко месеца. Според нея тореадорът бе останал жив. И още нещо каза тя: брат й имал записа и често го гледали в компания. Бил "любител" и събирал такива епизоди от няколко години. Имало и други "любители", дори нещо като мрежа, в която си обменяли такива кръвопролития. Съществувала цяла "банка" с промушени и стъпкани тореадори - едва ли не от времето на нямото кино. Тази корида, на която съм попаднал, не била най-шокиращата. Срещали се много по-зловещи. Гледат ги и се "разтоварват". Впрочем, каза тя накрая, онзи тореадор минал метър. Останал жив и скоро щял отново да стъпи на арената, вестниците в Испания писали...

Няма какво, хубаво се раз-товарих!

Значи



страданието е толкова търсена стока,



че вече си има собствена мрежа, с абонати и кореспонденти. Художествената измислица, от мелодрамите до филмите на ужаса, не е достатъчна. Трябва нещо автентично да свива сърцето, да подслажда приказката и питието. А може би - и битието?

Разбира се, трябвало е да знам, че това се случва. Случват се и по-мрачни неща. Колекционират заснети убийства, филмирани изнасилвания. Записите от охранителните камери по време на банкови обири са особено търсени, особено ако има жертви - полицаи и охранителни фирми правят пари от тях. Говори се, че не само ги събират, но ги и поръчват. Това последното - не тук все още, а в богатия Запад. Вече прогнозират, че подобни ленти ще изместят порноиндустрията - дразнителите са по-силни и по-лесно създават зависимост.

Това ми го разказа психологът Валентин П. Хората загрубявали, мерките им за добро и зло се променяли, ценностите изоставали от стандарта на живот. (Западния, пак се поправи той.) Припомни ми и случая с една отрязана глава по телевизията, който навремето нашумя - в действителност разстроените зрители съвсем не били толкова много.

- Хората си седят пред телевизора - завърши той, - най-често просто си вечерят, кръвта им слязла в стомаха и каквото и да видят, каквото и да чуят - приемат го по-лесно. Новините неслучайно са по вечеря - защото там са най-лошите неща. Всъщност всичко страшно е в действителността.

И в празния стомах също, помислих аз. Но там поне няма какво да разтоварваш...