---------------

Иван Кулеков е роден на 28 април 1951 г. Завършил е българска филология и философия в СУ "Св. Климент Охридски". Творческият му диапазон е широк - книги ("На нов ред", "Ръкописи" "Остават два живота", "История на Болгаriа", "Без време, без адрес, без ред", "Senza tempo, senza ordine, senza indirizo" (Италия), Harmadik szemеlyben (Унгария), пиеси ("Това е абсурд", "Като по книга", Немският посланик", "Един български виц", "Косата няма значение" "Живот в кашони", "Джакпот или българска пиеса", "Цялата свинщина"), фотоизложби, документални филми, сценарии за анимационни филми ("Неделя" - колекция на Музей за модерни изкуства - Ню Йорк), преводни издания (Сборник източноевропейска проза Description of a Struggle (Англия, САЩ), сборник Bulgarische Erzahlungen des 20. Jahrhunderts (Германия)

-------------------





- Сваляме ли вече ориенталската кожа от себе си? Поевропейчваме ли се? Какви са твоите непосредствени житейски впечатления?

- Вълкът кожата си мени... В смисъл - приспособява се, нали? От една страна - гадно, от друга - това ни е запазило през вековете. Народ от мъртви герои няма. Не оправдавам, не съдя, само констатирам. След Десети пак започнахме да си сменяме кожата, когато най-неочаквано се оказа, а! - че то нямало нужда. Че спокойно може да си ходим и без кожа, само по един гол вълчи нрав. Че е съвсем нормално да си звяр и освен от инстинкти да нямаш нужда от нищо друго. Обществото, българското общество, не го изисква. И всякаква кожа (морал, толерантност, възпитание, култура, образование, усмивка и т.н.), която други общества приемат, за да прикриват вълчия си нрав, при "свободата" се оказва вредна за твоето здраве. Но вече времето на "свободата" минава, идва времето на "демокрацията" и за да оцелееш, трябва да си купуваш кожа от Европа. Която струва много, много скъпо.

- Следиш ли партийния живот?

- Да, за съжаление. Това е порок, с който съм безсилен да се преборя. Като пионерче ме зарибиха, та до днес съм пристрастен. Под три емисии новини на ден не съм падал. Наистина бих бил щастлив, ако като моя идол Деси Слава не знаех кои партии управляват България, но аз знам. И знам не само кои, но и как управляват. И защо. Което ме прави още по-нещастен. Лекарите казват, че само имплантиране на кило силикон в мозъка може да ме направи отново щастлив.

- Кой според теб е най-смешният политик?

- Симеон. На първо четене той изглежда трагичен образ - цар, опитал се да поведе своя народ към Европа, но останал неразбран и самотен - но всъщност е дълбоко комичен. По всички правила на жанра. Представи си го на сцената - цар с комплекс за малоценност, който иска да бъде президент, дребен бизнесмен, който изведнъж добива правото да продава цяла държава, оратор, чиито речи не се състоят от изречения, а от случайно нанизани думи, и като по учебник - алчен скъперник. Абе, що не седна зад компютъра? По подобие на Бойчевата "Полковникът птица" моята пиеса ще се нарича "Царят кокошка".

- Скандалът с "Митът Батак" докосна ли те? Има ли място за исторически дебат според теб около подобни събития?

- Да, и аз скочих като ужилен, тъй като и моят свят се крепи на ограничен брой аксиоми. Една от тези аксиоми е Баташкото клане и аз никога не съм се нуждаел от нейното доказателство. Опитът да бъде подложена под съмнение истината за Батак е опит да бъде разрушен моят свят. И аз няма да позволя това да се случи. Разсъждавах така: Батак не е книжна история. Към "Мита Батак" не може да се подхожда като към "Мита Сизиф" по простата причина, че в "Мита Батак" има човешки черепи, а в "Мита Сизиф" - мраморни бюстове. Идея да преоценим Батак, "за да гледаме положителното", е толкова оскърбителна и глупава, колкото беше и т.нар. възродителен процес. С такива "научни" дискусии започна този "процес". Утре някой политик-заличител като Евгений Бакърджиев, вдъхновен от опита с мавзолея, ще реши да взриви черквата в Батак, а за да стане Батак Базел на Балканите, някой бизнесмен като Ахмед Доган ще построи върху нея спа хотел и след 17 години "Митът Батак" ще се пише без кавички.

Така разсъждавах и дори бях готов публично да излея гнева си, но, слава Богу, си спомних как, докато работех в редакция "Хумор и сатира" на Българското радио, ме извикаха в някакъв отдел на ЦК на БКП (вероятно "пропаганда"), скараха ми се, че съм с дънки, показаха ми една папка с мои текстове и ме попитаха срещу какво всъщност пиша - срещу този живот, за който са загинали хиляди народни синове, какво искам - да разруша вярата на хората, на кого служа - на врага, който иска да унищожи България, т.е. днес аз се видях в образа на човек от ЦК на БКП и се ужасих от себе си. И от такива като мен. Недопустимо, скверно е да се водят спорове върху костите на дедите ни, но още по-недопустимо, още по-скверно е да се забраняват тези спорове. Не съм национален нихилист, дори напротив - залитам в другата крайност. Но изповядвам идеята, че няма нещо, дори и родината, което да стои над свободата.

- Къде според Иван Кулеков минава границата между кича, помпозността и бутафорията, от една страна, и родолюбието, от друга, при официалните мероприятия около бележити дати от историята ни, имащи за цел да хранят чувството за национално достойнство? (Първата пушка в Копривщица; погребението на костите на цар Калоян)

- Няма граница. В официалния ритуал (мероприятие, зрелище, шоу) всичко е кич. Като всеки кич и този има претенцията да изразява възвишени чувства, създава се от посредствени автори и задоволява посредствени вкусове. Как държавният чиновник разработва темата родолюбие, като за целта има на разположение целия ресурс на държавата плюс няколко царски кокала? Видяхме как. Чиновникът създава живата родолюбива картина "Препогребване на Калоян в стоманен ковчег, произведен във военен завод по изконно българска секретна технология". На преден план гвардейци маршируват със снимка (!) на Калоян, на втори план - съветски БТР от Н-ското натовско поделение, на трети план - президент, свещеници (осветители на офиси), някой и друг архонт, народ (зяпачи, струпали се като на катастрофа) и т.н. Гениален кич! Сякаш гледахме сатиричен филм на Фелини. Обаче е излишно да се тръшкаме - просто държавата обраства в същата пошла ритуалност, в която църквата е обраствала в продължение на векове. И никой не е в състояние да премахне границата (пропастта) между държава и родолюбие, църква и Бог. Макар че в църквата е служил и мирянин като Йохан Себастиан Бах и когато той е изпълнявал своята музика, границата между църква и Бог е изчезвала.

- Според критиците ти си един от най-последователните рушители на митове в посткомунистическа България. С какъв мит се бориш в пиесата си "Цялата свинщина"?

- С нищо не се боря. В старото време си въобразявах, че срещу властта можеш да се бориш и с басни. Илюзия, в която премина по-голяма част от живота ми. За свободния човек изкуството не е средство за борба. За тази цел си има пушки, танкове, атомни бомби...С "Цялата свинщина" исках да накарам публиката да се смее и благодарение на режисьора Борис Панкин и великолепните актьори Кръстю Лафазанов, Руслан Мъйнов, Мариан Бачев и Ангел Георгиев постигнах целта си.

- С какво спечели така сърцето на голямата Татяна Лолова, че да те произведе в чин "най-любим драматург"? Изобщо как се работи с актриса от подобен ранг?

- Татяна Лолова е толкова доброжелателна и любвеобвилна, че е в състояние понякога и да забрави по текстовете на какви велики писатели е работила. Една от най-мощните творчески личности, които имам щастието да познавам. С такива хора не се работи по никакъв начин. С тях се попада направо в окото на циклона, и ти не знаеш как ще бъдеш завъртян - в един момент ще си на земята, в друг - на небето, ще се смееш и ще плачеш. Но когато седнеш сред публиката в залата и чуеш думите си да излизат от техните уста като дух, който има мощта на сто атомни бомби - ти се чувстваш най-щастливият човек на земята. Наистина няма по-голяма награда за един автор от тази Лолова да изпълнява писанията му. Тази година тя получава "Аскеер" за цялостно творчество. Дано Бог я награди със здраве и дълъг живот!

- Неотдавна една голяма българска поетеса каза в интервю за "Сега", че електронните медии опустошават душите. Ти работиш в телевизия. Твоят коментар?

- Не съм чел това интервю, но съм съгласен 99 на сто. Не само електронните медии, всички медии са вид бизнес, а нормалната цел на всеки бизнес не е да възвисява души, а да печели пари. А пари се печелят обикновено за сметка на душата. Нашият шанс е, че тук-там този един непечеливш процент все още го има и ние, работещите в медиите, можем да го използваме, за да дадем на хората нещо повече от информация, клюки и забава. Ако по време на първата "кампания" "Българската коледа" чрез "Шоуто на Слави" не бяхме се докосвали до душата на нашите зрители, нямаше да съберем около милион и половина лева за болни деца и детски болници. Ако Слави правеше само смешки и го нямаше този един процент оголване на душите до кокал, днес милиони българи нямаше да съпреживяват неговата трагедия.

- Преди години в Регенсбург бях свидетел как автобус с български туристи страхотно ти се зарадваха, като те видяха на тротоара в немския град. Радват ли ти се още хората? Какво ти даде и какво ти отне славата?

- Ами и аз, като срещна някого, когото съм виждал по телевизора, инстинктивно го поздравявам. От това обаче човекът не бива да си прави извода колко е велик, нали. Ако нещо ми е дала "славата", то е, че увеличи чувството ми за отговорност към всичко, което правя. Просто всеки ден с очите си се убеждавам, че не говоря или пиша "за този, дето духа", а за този, който чете или гледа. Понякога това чувство за отговорност ми дава енергия, но много често ме и смазва.