-----

На 28 юни преди 20 години западногерманският пилот любител Матиас Руст извършва невъзможното - с наетия малък едномоторен самолет "Чесна" навлиза в съветското въздушно пространство и каца на Москворецкия мост до Червения площад. Това става в 19 ч. московско време - и в Деня на граничаря. Скоро след това пада главата на военния министър Сергей Соколов, на командващия ПВО и на още 300 офицери.

"Бях 19-годишен, светът бе разделен от студената война. С "Чесна"-та осъществих мечтата си - да кацна на Червения площад направо от Запад. Като жест на мира, като полет, който е символичен мост между двата свята", споделя той 20 години по-късно.

Руст не се е променил много. Все същият изпитателен поглед, дружелюбната усмивка на тийнейджър, който обожава приключенските романи. Интервюто му пред италианския в. "Република" възкръсва събитията от онова време.

---------------------------------------------------------------------------------------------



Срещата Рейгън-Горбачов в Рейкявик бе провал, появиха се и опасения за захлаждане в международните дела. Помислих си за някакъв символичен жест. За да кажа на лидерите на двата блока, че народите от двете страни на желязната завеса искат нещо простичко - да живеят в мир. Спомняте ли си песента "Руснаци" на Стинг. Руснаците също обичат децата, пееше той. Аз вярвах в това. Бях индивидуалист и готов да рискувам, нещо естествено, когато си на 19 - на тия години не се мисли много за опасностите. Мислех единствено как да мина разстоянието между Хелзинки и Москва с едно зареждане.

На 25 май, три дни преди полета до Съветския съюз, пристигнах в Хелзинки. Представих на финландските власти план за полет до Швеция. Излетях от Хелзинки и се насочих на Запад. Летях на височина 600 метра, но когато се озовах над морето, смених курса. Насочих се на югоизток. След час полет се показа крайбрежието на Естония.

- Истина ли е, че сте летели много ниско, за да не ви засекат?

- Височина от 600 метра не е чак толкова ниска. Аз не исках да се крия. Жестът на мира трябваше да бъде очевиден. Спусках се по-ниско само два пъти - заради заледяването на крилата и витлото. Следях за посоката по компаса, носех си провизии, но нищо не ядох, глътка не пийнах. В един момент наистина се уплаших.

- Какво бе станало?

- Летях в облаците, когато на разстояние няколко километра се появи сребрист бързо движещ се обект, който явно ме следеше. Това беше "МиГ" на съветската противовъздушна отбрана, която всяваше толкова много страх. Такава бе първата ми среща с "тях". Това продължи само няколко, но ужасни минути. Споменът за "Боинг"-а, свален над Сахалин в епохата на Андропов, бе още пресен. "МиГ"-ът ме настигна, мина много близко, отначало беше отзад, после отстрани. Видях дори очите на пилота. Преследваше ме известно време, след това "даде газ" и изчезна.

- И се успокоихте, когато кацнахте в Москва?

- Да, но нямаше никакви "МиГ"-ове, ПВО-та, никакви сигнали от земята. Под мен бе огромният град, направо затаих дъх. За да се ориентирам, се опитах да различа хотел "Русия" до Червения площад. Видях огромния бял монолит преди самите кули на Кремъл. Тогава започнах да кацам. Направих три опита и три пъти трябваше да набирам височина. Отдолу се бе събрала тълпа от любопитни, картината наподобяваше филм на Фелини. Видях голям каменен мост, широк, с 6 платна. Кацнах именно на него. След това рулирах покрай паметника на Минин и Пожарски и се озовах пред Спаската кула. Там изключих двигателя. Тълпата веднага ме обкръжи. Хората не изглеждаха враждебни. Те се усмихваха, беше им любопитно. Говорихме на английски, обясних им, че съм от Западна Германия и съм дошъл като жест на мира. "О-о!", възклицаваха всички, някои с известна подозрителност, но не и заплаха.

- А милицията, КГБ, военните?

- След близо половин час пристигна черна "Чайка". С офицера и няколко млади милиционери разговаряхме на английски. Бяха спокойни, вежливи. Възрастен офицер се обърна към мен: "Младежо, аз съм началник на московската милиция. Къде ви е визата, по дяволите? Добре сте дошъл, но къде е визата? Нали разбирате, това е проблем." После с черна "Волга" ме откараха до най-близкото поделение на милицията, а след това ме прехвърлиха в централния затвор в Лефортово. Там рязко казаха: "Признай си, че империалистите са ти платили за тази провокация". "Не, всичко направих сам", настоявах аз.

Самият съдебен процес бе коректен, без никакво насилие или заплахи. Имаше постоянни контакти с нашето посолство. Присъдата бе сурова - 4 години лагер. Мислех си, че това е краят. Веднъж в килията ми дойде възрастен мъж - Петренко, шефът на затвора. Той бащински ми се скара: "Момче, на твоите години служех в частите на Жуков, които превзеха Берлин. Заедно с другите влязох в Райхстага. Не ти ли се струва, че вие, немците, вече бая сте ги надробили". "Да, прав сте, извинявайте, но аз съм роден по-късно, много по-късно. Може и да съм сгрешил, но мислех да направя само жест на добра воля", отвърнах. Оттогава той често ме навестяваше. По-късно научих, че бил пред пенсия, но отложил пенсионирането си заради моя случай. Един път той ми съобщи: "Момче, няма да ходиш в лагер, оставаш в Лефортово - при нас си в безопасност. След твоя полет много военни бяха сурово наказани, кой би гарантирал сигурността ти в Сибир?"

- Какво си спомняте за 14-те месеца в Лефортово?

- Беше тежко. Не се сърдех на никого, но ми беше много болно. Постоянно се питах: защо направих това, защо не избрах нормалния живот, ученето, кариера. Месеците обаче си течаха и благодарения на съкилийника ми Александър, който ми превеждаше вестник "Правда", научавах за промените в света зад стените на затвора - за промени на Изток, за разведряването между Запада и Изтока, за блокове, които вече не се противопоставят един на друг.

- А амнистията?

- Беше два следобед. Охраната ми донесе дрехите, които обличах при срещите ми с адвокатите, родителите и немските дипломати. В стаята за преговори ме чакаха новият директор на затвора Разтворов, съдиите Доброволски и Комков, както и Вера Петровна, преводачката от моя процес. Комков отвори червена папка и прочете, че съм амнистиран. Трябваше да напусна съветската територия. Указът бе подписан от Андрей Громико, по онова време лидер на съветския парламент. Чувствах, че животът започва отново! Господин "Нет" бе подписал моето освобождаване! 14 месеца след присъдата.

- Като герой ли ви посрещнаха в Германия?

- Нищо подобно, само проблеми. Медийна обсада, враждебни статии, които ме описваха като луд, застрашил мира. Лишиха ме от правото да летя, започнаха разследвания с абсурдните обвинения за предателство. По-късно делата спряха. Но аз за нищо не съжалявам. Приключението може да е било лекомислено, но понякога младежкото безразсъдство е част от мира.