Някога отдавна - толкова отдавна, че забравих името на дворното ни куче - в нашето планинско селце веднъж месечно идваше пътуващо кино. Прожектираха в магерницата и в малкото помещение, ухаещо на тамян, бяхме наблъскани тъй натясно, че притихнали и взряни в бялото платно, приличахме на хора, сближени от някакъв таен, съдбоносен заговор - от желанието да надникнем отвъд хоризонта на затворения ни живот и опознаем света. Апаратът бе стар и износен и въртеше с бръмчене лентата. На места тя бе толкова похабена, че се скъсваше и операторът палаше фенерчето да я свързва наново. Имаше цели избелели епизоди и тогава той, който знаеше добре какво се случва в историята, ни обясняваше на висок глас: "Ето, сега той се завръща след дълго отсъствие и тя се хвърля в прегръдките му и слабичките й рамене се разтърсват от радостен плач..." И все в тоя дух.
Спомням си за тази трогателна сцена през последните години, когато животът на мнозина от нас прилича на овехтяла и износена филмова лента, прокъсана на доста места. В нея цели кадри са изтрити от времето и почти нищо не можеш да видиш, нито да разчетеш. Или поне така ни убеждават някои по-хитри и ловки в житейската игра наши съвременници.
Увещават ни като пристигнали ненадейно от някакъв друг свят, че лентата на живота ни през онези мрачни 45 години е напълно погубена и в нея няма нито картина, нито съдържание. А ние
продължаваме да се взираме упорито в екрана
и да търсим скъпи образи от онова време: на щастливи мигове от детството, на близки на сърцето ни хора, на младостта ни и на първата ни любов, на първите ни крачки в едно или друго поприще - на всичко онова, което тъй или иначе един ден си отива, дори да си живял в швейцарски кантон. Но остава в душата.
Не, казват ни, това са миражи, заслепление от една голяма лъжа, люляла ни в прегръдките си почти половин век. Нищо красиво не сте видели през онези години. Нищо ценно не сте създали. Животът ви е напълно пропилян. И в същото време продължават да разграбват това нищо и да го делят помежду си като аборигени повален слон. И да въртят лентите на стари филми, да разлистват книгите на покойни автори, признати за класици, и да гледат предишни пиеси. Защото на повечето от тях не им стига знанието и талантът да сътворят нещо по-ценно и трайно. Тези мили хора могат само да крадат създаденото и да произвеждат еднодневки в литературата и изкуството.
Нека и да е така. Ние сме прости човеци, сантиментални по своето минало и посвоему разкадровани хора. И наистина на мнозина от нас лентата на житейския ни филм
е на много места произбеляла и в нея липсват доста неща.
На хиляди наши сънародници липсват най-скъпите им същества - децата. Взеха си пътните чанти и заминаха по далечни места, да не се върнат никога повече. Че и къде да се завърнат, след като от уж толкова успешни управници стигнахме дотам да сме най-бедните и окаяните дори на Балканите?
На половин милион иначе здрави мъже им се губи работата и всяка сутрин се събуждат с нарастваща тревога, взрени в идващия ден като в празен екран. А някой от тях си нямат дори здравни осигуровки и лентата на живота им в един миг може наистина да се скъса и да настъпи вечен мрак в голямата магерница. На трети им липсват просто зъбите, а други няма какво да дъвчат с тях...
Разкадрованите хора са вече нито млади, нито стари, в тягостната междинна възраст и волю-неволю
трябва все пак да намерят сили и да продължат напред
Но те са доста уморени и не съвсем наясно с онова, което тече на екрана и някой запознат с действието оператор трябва да им обяснява често какво става пред очите им. И да ги поучава. Това всъщност вършат емисарите от Европа и на тях се надяваме - да свържат някак си прекъснатата ни лента, дори ако за това ще ни се наложи да гледаме дълъг латиносериал.
