----------

Андрей Аврамов е един от първите в българския театър, който системно се занимава с мюзикъл. Поставя "Веселите музиканти" на Александър Владигеров; "Законът на джунглата" по Киплинг; "Йестърдей" на Любомир Денев; "Хепи енд" на Брехт и К. Вайл. През 1987 г. прави в Младежкия театър първата си версия на "Оливър!" от Лайънъл Барт, която има изключителен успех и обира всички български театрални награди. От 1989 г. е на свободна практика. Негови спектакли са гостували в Италия, Германия, Русия, Чехия и Гърция. Многократно е награждаван от Съюза на артистите за режисура. Андрей Аврамов е професор по актьорско майсторство в катедра "Поп и джаз" на Националната музикална академия "Панчо Владигеров". Този сезон Младежкият театър "Николай Бинев" отново постави мюзикъла "Оливър!" на Лайънъл Барт.

---------

- Г-н Аврамов, кое ви накара след 20 години да се обърнете пак към мюзикъла "Оливър!"?

- Накара ме директорът на театъра, и то с благородната идея тази нова сцена да получи това, което театърът има намерение да прави в бъдеще за своите малки и големи зрители. Създаването на спектакъл с музика, танци, песни, с участие на 25 актьори и 20 деца е апетитно предизвикателство за режисьора и аз се съгласих с удоволствие. Да не забравяме, че в основата лежи романът на Чарлз Дикенс. А мюзикълът на Лайънъл Барт има близо 50-годишна история. Филмът по него взе доста "Оскар"-и и продължава да се прожектира и разпространява на DVD. Естествено, за тези 20 години и аз, и публиката сме се променили, но вярвам, че чувствителността на децата е една и съща. И преди, и сега те еднакво се трогват от драматичните събития, които се случват с малкия Оливър. Дали детството е заобиколено от парцаливи кукли, топки, игра на дама или от интернет и мобилни телефони; то в основата не се променя.

- Тоест вярвате, че децата запазват чистотата си?

- Аз вярвам не само в това, че децата запазват чистотата си, но че те могат и нас, по-възрастните, да ни облагородят по своеобразен начин, така че да можем да гледаме на днешния ден през техните очи. И се радвам, че на представленията на "Оливър!" залата е пълна както с деца, така и с родители.

- А как избрахте младите изпълнители?

- Избягвам кастингите на деца. Изпитвам ужас от амбициозни баби, лели и майки, които ни доказват колко гениални са техните наследници. Обиколих много театрални и вокални школи, актьорски деца, Хора на софийските момчета, хореографското училище. Вокалните изисквания на този мюзикъл са много високи. И в това отношение момчешкият хор на Адриана Благоева беше най-подходящият. По-трудно е да се научат децата да играят естествено, както е в живота.

- Дикенс е тежък автор, знаещ какво е нещастно детство. Тъжната участ на Оливър кореспондира ли със съдбите на някои днешни малчугани?

- Днешният ден за съжаление кореспондира с романа на Дикенс. Почти всяка вечер гледаме по телевизията изоставени или скитащи по улицата деца. Хубавото на мюзикъла е, че все пак ведро представя нищетата им, но ако за Оливър историята свършва с хепи енд, то за останалите деца не е така. Ако сте обърнали внимание на финала, оставените на произвола на съдбата момчета гледат с упрек Фейджин (Тодор Колев). Тази поанта е съзнателно търсена като паралел между романа на Дикенс и нашето съвремие. Никога животът не е само розов. Чудото - след толкова перипетии и нерадостно детство - Оливър да намери своето семейство, не се случва на останалите. Заради тях исках спектакълът да завърши с немия упрек на децата, оставащи в мизерията.

- С децата строг ли бяхте?

- Аз се държах с тях като с актьори. Това ги респектира. Не се глезеха. Но те все пак са си деца, разсейват се лесно и имат нужда да потичат, да полудуват. Всичко това го отчитах и го преглъщах, защото и аз съм баща, знам какво е положението.

- Въпреки кахърната тема на спектакъла той е изпълнен с много ведро чувство за хумор. Като че ли имате по-голям интерес към комедията. Действително ли смехът ви е по-близък?

- Комедията е съзнателен мой избор. Този, който пренебрегва комедията като жанр, просто е скучен човек. Комедия се прави много трудно. Но моят натюрел е такъв. Аз търся зрелищното, атрактивното. В комедията се чувствам в свои води. Удовлетворение за мен е, когато видя хората да излизат усмихнати от залата. Но никога не търся самоцелния смях. Колкото и смешна да е дадена комедия, ако в нея няма заложен реален проблем, не посягам към нея. Поставил съм 9 пиеси на италианския автор Дарио Фо - нобелов лауреат. Той е драматург с остро социално и гражданско чувство, но и владее технологията на комедията, сатирата и фарса, чиито корени са в италианската "комедия дел'арте".

- Българинът може ли да се надсмее над себе си?

- По мои наблюдения българинът обича да се надсмива над другите и не припознава себе си в сатирично представените герои. За мен чувството за самоирония е признак на интелигентност. Ако човек не се взема прекалено на сериозно, може да се види отстрани и да се изплези на самия себе си, това наистина го прави по-стойностен. Но май това не се учи - или го носиш, или не.

- Вие сте от артистично семейство. Това ли ви насочи към театъра?

- Театралната магия отдавна се е въртяла около нашия род. Преди години майка ми и баща ми са се запознали в една театрална школа на Боян Дановски. Защо не са продължили да се занимават с театър, не зная. Майка ми Бистра (по мъж Аврамова) е дъщеря на Гео Милев, който освен поет, публицист, преводач и художник е режисьор и автор на театрални студии. Неговата съпруга и моя баба - Мила Керанова, е била актриса в Народния театър, брат й Димитър Керанов и нейната племенница Лора Керанова също са актьори. Затова някак естествено и без умувания се насочих към тази професия.

- Как едно дете живее под сянката на гений?

- Да, личността на дядо ми Гео Милев наистина носи ореола на гениалността. Но това е много сериозно и задължаващо родство. Аз доста късно осъзнах, че семейството ми е по-особено. Детството ми беше като на всяко тогавашно дете. Щуреехме из махалата. Играехме на стражари и апаши. Какви ли не момчешки лудории съм правил. Постепенно с възрастта си дадох сметка, че всичките ми детски и тийнейджърски щуротии се пишат на гърба на този гениален човек. И сянката на Гео Милев в един по-късен етап започна да ме стряска, защото сравнението с него е немислимо. За краткия си 30-годишен живот той е направил толкова много, че аз, който съм на двойно повече години в момента, мога само да мечтая за неговата ерудиция и вулканичен дух, да не говорим за талант... Но поне съм си създал име на принципен човек. И то не заради Гео Милев, а защото аз самият така чувствам нещата.

- Кое е любимото ви стихотворение от него?

- Има едно прекрасно стихотворение: "О, дъжд, о, дъжд, обилен и печален - по тротоарите танцуваща вода! Пиян, разголен, волен, вакханален, но с черна маска - ти танцуваш безсмисления танец на скръбта"... А в по-следващ стих той нарича дъжда клоун .... Стихотворението е страхотно. Но обикновено като се каже Гео Милев, се разбира поемата "Септември". Да, тази поема е връх в многостранното му творчество (не случайно е включена в поредицата на ЮНЕСКО - "Бисери на световната поезия"), но Гео Милев е носител на европеизацията на българската култура във всичките й сфери. И в честванията на годишнините, които легнаха на моите режисьорски плещи, аз се старая да се докосна до усещането, което е накарало Гео Милев да напише тази пламенна поема и да открия нейното съвременно звучене, без фалшив патос и приповдигнатост. Това е дълбокото потресение на чувствителния творец, стъписан от трагедията на един народ, от тази кървава вакханалия, заляла навремето родината. Ако говорим за вяра, тя не е в патетичното: "Септември ще бъде май". Аз я чувам в по-натъртеното и произнесено сякаш с апокалиптична злоба: "Ще бъде рай!". Това е вярата в несломимостта на човешкия дух, който може да ни издигне над варварството, над низките страсти, над политиканството. За мен "Септември" е трагическа, а не революционна поема. И цялото останало творчество на Гео Милев носи неспокойния заряд на модернизма. Още в онези години, не много след Освобождението, в него доминира неистовото желание да приобщи българина към европейската цивилизация и да стане част от нея. Той е модернист не само за тогавашното време, модерен е и днес.

- Гео Милев има интересно становище за творческия процес: "Копнежът ражда творчеството. Творчеството е борба. Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си." При вас как е?

- Има и друга подобна мисъл. Горе-долу изразява същото: "Страданието ражда песента". Ако аз не изстрадам изцяло това, което искам да сътворя, то няма да запее. Може би мисълта на Гео Милев се отнася повече за поета, композитора, художника, т.е. за индивидуалното творчество. А при театъра като колективно изкуство работата се усложнява. Тук борбата е не само със самия себе си, но и с околните. Усилието да приобщиш актьорите към една идея, често е заредено с конфликти - творчески, разбира се. И в случая с "Оливър!" беше така - много пъти имаше несполуки, нерви. Но ако творческият процес не те изгребе целия, не можеш да разчиташ на добър резултат.

- Режисьорът следва да е малко диктатор ли, или да е приятел с актьорите? Как постигате сработването?

- Процесът винаги е двустранен. Когато влагам енергия, усилия и буквално будувам по цели нощи, а отсреща чувам: "Е, какво толкова? Ще го направим", това действа потискащо. Ето един сблъсък, когато ти трябва да убедиш актьорите, че си ги повел към едно стойностно представление и че то си струва. В последна сметка всичко това е работа. Някой беше казал: 10% талант и 90% труд. За талант въобще не говоря. При мен поне е така. Ние се събираме, за да си свършим работата. Когато я свършим добре, започваме да се обичаме. Когато срещам неразбиране и колегите не дават максимума от себе си, тогава го приемам като лична обида и се самоизяждам, че не намирам подхода, думите и начина да им внуша, че ги водя към нещо добро.