Преди доста време Ивайло Дичев беше направил любопитното сравнение между България и Румъния като две свързани държави, които не могат да се понасят, защото, наблюдавайки се, виждат като в огледален образ себе си. Един вид едната показва на другата колко далече е от нормалността и приличния цивилизационен модел. Колкото сме повече еднакви, толкова повече не се харесваме. Затова изтъкваме недостатъците у другата, за да изпъкнат собствените ни добродетели. В Европейския съюз като че ли не правят такава тънка разлика - и от двете страни се иска да сторят едни и същи неща, да се преборят с едни и същи несъвършенства - престъпност, корупция, негодно законодателство... Напоследък обаче като че ли - ако не за Европа, то поне за нас, се очертава едно различие, което категорично говори в полза на Румъния и във вреда на България. И тя е, че в северната ни съседка, а и в европейските институции румънският държавен глава се възприема като гарант при провеждането на стъпките по нормализиране и прочистване на бюрократичната машина, докато за българския президент съвсем не може да се каже подобно нещо. Защото, ако Траян Бъсеску влезе в горещ спор с корумпираната политическа класа и го спечели, то Георги Първанов продължава да пази конфузна тишина за властотръса, раздрал държавата и явил като на длан порочните механизми, с които се управлява тя.

Вместо да иска по силата на големия си институционален авторитет да се разплетат всички корупционни мрежи и мрежички, нашият държавен глава се нахвърли на един научен проект, с което наля вода в мелницата на пошлия национализъм, стиснал страната в задушаваща прегръдка. Докато Бъсеску брани Моника Маковей - станала олицетворение на успешната борба срещу корупцията, но и причина за личния му конфликт с премиера Търачиану, то Първанов брани Батак, все едно води нова Хвърковата чета. Само че между двете съгласни "П" и "Б", с които започват фамилните имена на двамата, има огромна разлика и може би тя е причината за различното им поведение: ако и да си приличат и едната да потъмнява в другата - втората е звучна, първата е беззвучна. А беззвучно политически се държи тъкмо българският президент.

Държавният глава не взе никакво отношение по позорната акция на Националната полиция за "опазването" на един откровен бандит, свършила с бой над журналист; не каза нищо за ниската избирателна активност на изборите за европарламент - свързана определено с тежкия махмурлук на политическата класа; сега мълчи за прокрадващите се идеи изборите да станат задължителни, което определено изисква промяна в основния закон... Да не говорим, че е господар на мълчанието относно откровеното купуване на гласове от страна на ДПС, както и за искрените корупционни практики, демонстрирани от движението все по-очебийно и напук на всякакви правни и етични норми. Прави са надигащите се гласове, че в България борбата с корупцията ще се превърне в успешен проект едва тогава, когато Ахмед Доган и неговите клонинги се отмахнат от властта на светлинни години разстояние. Защото, тук ще перифразирам един класик на революцията -



ДПС ражда корупция ежедневно, ежечасно, ежесекундно



Само едни пример - Делян Пеевски, който наистина прави "кариера като шестица от тотото" и който - оказа се, съвсем не дреме на постовете си, а рекетира по най-долен начин, употребявайки високата си държавна позиция. Мошеничествата с държавния резерв също влязоха във фокуса на общественото внимание, но от президента - ни дума, ни вопъл, ни стон...

Разбира се, аз не призовавам президента всяка вечер да излиза по телевизията и с менторско-проповеднически тон да обяснява кое и що. За тази цел има Волен Сидеров, който - по остроумната забележка на Иван Кръстев, като че ли се кандидатира за президентския пост с единственото желание да смени аудиторията на СКАТ с тази на БНТ. Но когато държавата се тресе по шевовете, а гражданите й все повече губят смисъла на политическото, което е полисно, сиреч общност, живееща по правила и закони - морални и юридически, тогава не може и не бива единственото ти занимание да бъде приемането на популярни спортисти, появата на волейболни мачове, присъствие на концерт на Muzic idol и организирането на бал за сираци абитуриенти. Не че последното не е важно, то обаче може да бъде съпътстващо твоята президентска функция, не главното й съдържание. Все пак президентът е политическа фигура и негова длъжност е да прави политика. Защото - това е всеизвестно - именно политика с честно, открито и справедливо лице липсва на българите и си мисля, че точно Георги Първанов е призван, дори назначен да я осигури.

Не го прави. Той не се яви пред нацията, както го стори Бъсеску: "Румънците искат правосъдие и ние сме длъжни да им дадем това, което искат."



Дали българите не искат същото?



Естествено, че да. Е, те вероятно не желаят от своя държавен глава да призовава правителството да подаде оставка, както стори румънският, но поне искат да заяви, че така повече не може. Не да говори за кризисен мениджмънт и да дава неясни послания за социалната сфера след провала на изборите за европарламент. Ако в българската политика има някакъв дефицит, той не е дефицит на социалните послания, той е дефицит именно на справедливост: българите не роптаят, защото са бедни, българите роптаят, защото са прецакани, заради което смятат, че са останали бедни. Това трябва да разбере нашият държавен глава, както го разбра неговият румънски колега и се зае да отговори на надеждите на своите съграждани. Ако Георги Първанов не го направи, ще остави спомен за безлични, изпълнени с PR акции два мандата. Споменът за една беззвучна съгласна в българската политика...