|
| Димитър Денков |
Най-близкото: в средата на този ден поне за три минути
съвсем не ти е работа да гледаш какво правят другите
Важно е какво правиш ти, за да си с народа си в неговото митично измерение, ще рече: да си с идеалния му образ като източник на смисъл и цел за съществуването ти. Той е съставен от ликовете на всички загинали за свободата ти. Те са преминали отвъд реалността на личните си суети и страхове, грехове и изкупления, загуби и ползи. Дори и Венетите си са обичали винаги после Отечеството. Което означава и някак после самия теб, нищо че за твоето съществуване Ботев и загиналите за свобода изобщо не са подозирали. Митът обаче затова е мит, защото с жертвата, а още повече със саможертвата далечното достига - за миг, но достига - до теб като напълно реално. Та за теб някога някой е загинал и затова сведи глава, не гледай другите. Макар че Ботев и тези като него са загинали най-вече за тях - за народа.
Затова ще сбъркаш още повече, ако за три минути не погледнеш към тази идеалност, която е толкова стара, колкото е човешкото съществуване. То не може без приближен до теб съвършен човешки образ. Така изплуват образите на Левски и Ботев, на Гоце Делчев и Яне Сандански, на Александър Стамболийски и Гео Милев, на Мара Бунева и Вела Пеева, на подполковник Борис Дрангов и сина му Кирил, на поручик Списаревски и Адалберт Антонов-Малчика, на Никола Петков и Трайчо Костов, на Георги Марков... И на много други мъже и жени в ред, който няма как да не зависи от неща, превъзхождащи истината - спомените на дядо ти, песните на баба ти, разказите на баща ти, упоритостта на майка ти да учите за кой ли път "На прощаване", учебниците и героите от филмите, леглото на героя в казармата, та до колонките в ей тоя вестник и задевките под тях в интернет форума му. Все едно какъв е редът, но така народът придобива реален облик, съставен от идеални хора. А зад тях идат всички жертви в балкански, световни и граждански войни, жените и децата им, тук-там изгорена църква, разрушени къщи, някой скот. Почти по Гео Милев: "...изпокъсани, кални, гладни, навъсени, измършавели от труд, загрубели от жега и студ, уродливи, сакати, космати, черни, боси, изподрани, прости, диви, гневни, бесни - без рози и песни... без ред, неудържими, страхотни, велики: НАРОД."
При това безредие изобщо не те вълнува
- поне за три минути - дали са съвместими образите на Малчика и Списаревски, на Никола Петков и Трайчо Костов и как се разбират свободата и независимостта. Не бива да се питаш дали тоя ден не се слави поради гузната съвест на същия народ, комуто през май на 1876-а не му е било до Ботев на Козлодуй, спотайвал се е по градове и села, кълнейки и предавайки нехранимайковците, които разваляли рахата на черкезите и докарвали башибозука. В тези три минути не е нужно да мислиш и за възможността загинали за твоята свобода да са заговорничели и да са убили войводата си. Не бива да ти преминават и кадри от филмовите прегледи с тълпи, викащи: "Смърт на народния враг Трайчо Костов!" И не е редно да си казваш, че официалните възхвали служат и за прокарване на поредната вечна истина, която изглежда по-мизерна, тъй като май никой не гине за нея. Защото пак ще сбъркаш и ще допринесеш за мътилката, която влече натам, че и на 2 юни да губиш образа на народа, очертан не просто със свобода или смърт, а със смърт за свободата му.
Днес наистина звучи още по-наивно, но за да не се объркваш, трябва да признаеш: никоя човешка дейност няма завършен смисъл, ако не приближава към свободата на народа ти. Затова в трите минути след 12 ч на 2 юни не се иска нищо друго, а само свеждане на глава пред тоя народ. А че някой щъка насам-натам и не се трогва от жертвите, не бива да те впечатлява. Народът и днес е свободен да бъде такъв, какъвто е бил и оня ден, когато преди 131 години са убивали войводата Ботйов някъде около връх Вола: идеално реален. Все пак най-характерното за мита е цикличната поява на аура около едно естествено събитие.
|
| ------------------- |
