Карикатуристите рисуват това "грозно явление" като многоглава ламя. А ЕС периодично върти такъв рефрен: "не сте си решили проблемите с корупцията".

Но след като очевидно цял свят не си е решил проблемите с корупцията, а нас ни мъмрят най-често, изводите от тази ситуация са два. 1) Или ЕС отиграва на нас собствени комплекси и проблеми, понеже сме перманентни новобранци във всеки съюз, или 2) Тук действително нещата са по-грозни и по-масови, отколкото в другите страни.

Кое ли е вярното, ако си турим ръката на сърцето?

А всъщност няма нужда да я туряме - има си индекси. Според въпросните индекси в световен план сме в златната среда, на 57 място от 157 страни. В европейски план обаче сме твърдо в челото - бронзов медал сред корумпетата. Да оставим настрана възможното тук шеговито заключение, че според тези данни България е по-скоро универсален световен съобщник, отколкото някакъв си регионален член, и да опитаме да се видим без хумор.

Е ли корупцията по тези ширини наследие от левантинските исторически и икономически стереотипи, оказали се непреодолима психологическа парадигма в главите ни?

Или е по-скоро нежелание и неспособност на централната власт да бори явлението, защото е част от него?

Как се зачева корупцията, къде се излюпва,



кой й пълни човчицата, докато й укрепнат перата?



Човек винаги може да пише убедително само това, което знае. Освен това е така устроен, че смята себе си за горе-долу устойчив морален еталон. Е, с дребни грешчици, но като цяло - положителна фигура, загрижена за семейство и родина.

И Вальо Топлото да вземете, и онзи от данъчните служби, поискал половин милион евро подкуп; и те ще ви кажат, че са свестни граждани, борят се и живеят според условията.

Пишещият тези редове също смята себе си за читав и законопослушен индивид, противник на рушветчийството и лоялен към моралните и наказателните кодекси.

Но да споделя един дребен, нищожен опит.

Търкаляйки возилото си един ден из града, спрях на червен светофар. Тъкмо тогава ми звънна джиесемът. Прецених, че ще успея да поговоря, и съответно го направих. Обаче светна зелено, аз потеглих, а след светофара бях спрян от пътен полицай.

Очевидно бях в нарушение. Знаехме това и двамата. Все пак разговорът е интересен, затова ви го привеждам:

- Полицай Еди-кой си, документите моля.

- Заповядайте.

- Ооо, журналисти сме, значи.

- Еми, работа...

(Не знам дали сте забелязали колко обичат органите на КАТ и прочее служители, работещи близо до парите и нарушенията, това пусто първо лице множествено число.)

- По телефончето говорим, а hands free нямаме, а?

Аз обяснявам нещо, че по принцип "ние" - сакън, никога не правим таквиз неща, но в случая, нали - червен светофар е било, помислили сме, че ще сколасаме до зеления, и - опааа.

Обясненията карат органа да скучае.

- Добре де, ти като напишеш нещо, дават ли ти хонорар? - вече скъсява дистанцията той, минавайки на доверителното "ти".

- Ми понякога дават, понякога за така си пиша - отвръщам аз, учуден от чудатия вираж в посоката на разговора.

- А аз като напиша акт, защо не ми дават? - обвиняващо пита мен и небето униформеният. - А?

Поради това, че въпросът очевидно е насочен към г-н Румен Петков, не отвръщам. Забелязвам обаче по какъв странен начин той ми подава през прозореца документите. Доближил ги е на пет сантиметра от пръстите; аз - мислейки, че ми ги връща, посягам - а той леееко ги отдръпва. Накрая все пак въздъхва и ми оставя шофьорската книжка в ръцете.

- Айде бегай и внимавай - и тъжно ме изглежда.

Кълна се, че нещо трогателно ли улових в погледа му, някакъв атавистичен спомен от средновековни данъчни сборове ли усетих, експеримент по съвременни неразрешени практики ли реших да правя, но пред очите му



извадих една банкнота и я пъхнах в документите



И задържах книжката на кормилото.

В този момент се приближи някакъв гражданин да го пита как да минел от еди-къде си за еди-къде си. Това силно изнерви служителя.

- Не виждате ли, че работя с водач сега, изчакайте или питайте в магазина, бе, какво ме препирате? - отпрати той с ръка оногова, после с мълниеносно движение грабна пак книжката ми и подхвърли:

- Задръж малко, че забравих да запиша едни данни тука.

След минута ми я върна и се разделихме с лека усмивка. Книжката, естествено, вече пълна само с бумаги; тя да не е кесия.

Това, гореразказаното, да предположим, е плод на професионалното ми въображение и не е станало с мен, а с водача Х и катаджията Y. Да предположим какво става с X и Y оттук нататък.

X свиква с мисълта, че можеш всичко незаконно, ако си плащаш. Можеш да караш без колан и без hands free, можеш да строиш в нерегулиран парцел или екозона, можеш да прекараш през митницата боклуците на Африка и Азия, можеш да ограбиш държавната фирма до шушка и - нищо; най-много да те подърпат за още рушвети от Стопанска полиция и прокуратурата.

Y решава, че само глупакът кара на заплата. И щом зависят от него и други неща, ще се възползва, докато може.

X става Y и обратното всеки ден. Взаимозаменими са. Нещо повече - смея да твърдя, че има в страната ни още един тип граждани - Z, които са абсолютно честни и почтени. Те не вземат рушвети, не прибират "подаръци" за лечение и др. услуги, не участват в никаква верига. Бедата при Z e, че обикновено нищо не зависи от тях. А от взаимозаменимите X и Y зависи всичко - движението по пътищата, еврофондовете, икономиката, енергетиката, чистотата на почвата, водата, храната, въздухът и мисълта...

Всъщност на втория и третия въпрос по-горе и двата отговора са положителни. Оттам и тъгата.