-----------
Валери Петров е роден на 22 април 1920 г. в София. Първите си стихове печата през 1936 г. в сп. "Ученически подем". През 1949 г. излиза стихосбирката му "Стихотворения". Автор е на сценариите за игрални филми "Точка първа" (1956), "На малкия остров" (1958), "Слънцето и сянката" (1962), "Рицар без броня" (1966), на киноновели и на анимационни филми. Написал е много и прекрасни поеми, пиеси, направил е чудесни преводи на български от Джани Родари, Ръдиард Киплинг, Шекспир...
---------

- Продължавате да пишете с несекваща енергия - защото вече го умеете или защото по този начин се чувствате по-жив?
- Едва ли продължавам да пиша, защото съм добил умението да го правя. А и мисля, че човек никога не създава добро изкуство, когато го прави, "за да", т.е. с някаква цел. Той го прави, защото не може иначе, или - за да не бъда толкова високопарен - защото нещо вътре в него го тласка да го прави... а и да показва направеното!...
Но нека разкрия учтивата недомлъвка, която се съдържа във въпроса ви - всъщност вие ме питате какво ме кара да пиша в тази доста дълбока старост. Отговорът ми е, че продължавам да пиша, не "за да се чувствам по-жив", а, обратно, защото въпреки бръчките и другите по-неприятни спътници на старостта има, изглежда, още в мен някакъв живец, който не ме оставя на мира. Аз и до ден днешен не зная кога и защо изворчето на стиховете пресъхва и кога и защо процърцорва или бликва отново. Никога, когато след някоя по-дълга пауза отново ми е потръгвало, не съм могъл да разбера какво ми е пречело преди това: толкова писането ми се е виждало лесно - искаш да кажеш нещо и го казваш! А съм имал и случаи, когато съм бивал убеден, че ми е потръгнало, а успехът се е оказвал привиден, но това е друга тема... Изобщо сложна история. Спомням си за едно древно китайско стихотворение, в което се казваше: "Науката е плитка, а спорът е дълбок - пред някои въпроси почесва се и Бог". Така или иначе в тези твърде напреднали години не забравям, че биологията си е биология и дълго проверявам новонаписаното с близки и приятели, преди да го дам за печат.
- А не ви ли потиска мястото на поезията днес - доста се позатвори. Ще се върне ли някога интересът към нея, или върви към музейни и архивни пространства?
- Ще ми се да вярвам, че ще се върне, но казвам "ще ми се", защото сериозни основания за това завръщане не мога да открия. Отдалечаването на читателите от поезията, дори и на младите ( а може би процесът е даже по-изразен сред тях ), според мен е една фасетка от някакво общо отслабване на духовното начало у днешния човек, от неговото напредващо дехуманизиране. Този процес ми се струва свързан, от една страна, с повсеместното издигане на печалбата, на материалната придобивка в ранг на главен стимул за човешкото съществуване, с утвърждаването на притежаваното богатство като главно мерило за стойността на отделния индивид. Откъде иде силата на този стимул и защо опитът на човечеството да го замести с други по-високи стимули претърпя крах в края на миналия век? Знам ли го. Може да ни е останал от пещерното време, когато човекът, беззащитен пред враждебната природа, е бил принуден да трупа хранителни запаси "за черни дни". Тъй или иначе трябва да е много мощен, щом днес действа дори при милиардера, който не знае какво да прави с парите си. Макар че той трябва като колоездача да върти педалите, за да не падне... Но това са, както има дума, "дълбоки размисли на плитко място", т.е. мисли на лаик в областта.
- Ние ли сме си такива, или има нови обстоятелства?
- Мисля, че друг фактор за отслабването на духовното у човека е експлозивното напоследък развитие на науката и на нейните приложения в живота на хората. Това е направо парадоксално, защото науката сама е духовност от най-чиста проба ( тъй че при висшите си постижения дори заговаря с термини, заимствани от поетическия език ). Така или иначе нейните компютри и интернети започват да мислят вместо нас, а пълните й с пошлости и търговия ТВ-екранчета прихващат и привличат върху себе си погледа ни, зареян към красотата и етническите проблеми. А поезията се занимава именно с тези високи неща и затова съдбата й напоследък не е весела.
Има и още нещо, което не бих искал да премълча. В немалка степен - казвал съм го неведнъж - поезията сама е виновна за хала си , развитието й през миналото столетие към трудна разбираемост, капсулирането й в някакъв неин си енигматичен език ускорява охладяването на читателите към произведенията й. Но аз не се отчайвам - рано или късно ще се окаже, че човекът не може без духовното.
- Така ли беше по време на детството ви? Помните ли го добре? Има ли големи разлики между хората тогава и сега?
- Не, не помня добре детството си, но и да го помнех, като дете не съм могъл да оценявам хората, за да мога сега да ги сравнявам с днешните. Мога да кажа само за общия въздух на обществото ни - защото това май е солта на въпроса ви, - че сравнен с днешния обществен въздух, този от 45-те години (като не говоря за липсата на свобода), както и по-ранният, този от, така да се каже, първия ни капиталистически период (като се абстрахирам от изстъпленията на фашизма ), някак си е "по-нормален". През последните години нравите на обществото ни претърпяха истински срив. Други хора образуваха горния слой на това общество, други са днес ценностите им, стилът на отношенията им, езикът им. Може би старостта прави да чувствам така нещата... но не правя тази уговорка само за да изглеждам по-умен! Всъщност мисля, че всички усещаме покварата на живота ни. С изключение на типичните й носители, то се знае.
- А тя поддава ли се на терапия чрез естетичното? Вярвате ли, че човек може да стане по-съвършен в близък досег с изкуството?
- Ужасите, които преживяхме в края на миналия век и в началото на настоящия, ни тласкат към скепсиса по този въпрос. Въпреки това с риск да изглеждам старомоден ще ви призная, че вярвам в облагородяващото въздействие на изкуствата. Красотата сама едва ли би спасила света, но мисля, че тя ще помогне на човечеството в усилията му да надвие зверското в себе си. Известен е образът на СС-овския убиец, който свири чудесно на пиано, и все пак за мен естетика и етика са родни сестри, неотделими една от друга. Спомням си как в юношеството си при един излет в Рила мъглата ме блокира за два-три дни в една малка хижа - Заврачица или Грънчар - и какво щастие бе за мен, че в чамовата библиотечка на пазача се намери "Щурецът край огнището" на Дикенс, - сякаш някаква материална сладост, някакъв нектар се вливаше в душата ми при светлината на газовата лампа. Сега и аз - с другите сноби - се усмихвам на задължително-щастливите финали в романите на този велик писател, но чувствам, че ако имам нещо добро в душата си, то едно зрънце от него ми е от онова мое рилско четиво. Личният ми случай естествено няма доказателствена сила и все пак...
- Но изкуството може да бъде и тежко като кошмар...
- Разбира се, аз говоря за изкуството, което - както казва Пушкин - "пробужда добри чувства". Разбира се, има и друго - антиизкуство, - което насажда отчаяние и неверие в човещината. Но в огромното си мнозинство писателите не вървят по този лош път. Аз - въпреки познатата дума за добрите намерения, които застилали пътя към ада - често оценявам художествените произведения не толкова по майсторството на авторите им - майстори, дал Господ!, - а по чувството ми за техните намерения: защо еди-кой-си е написал творбата си, дали за да ми демонстрира колко е талантлив, или за да стори добро дело?... Впрочем аз май влязох в противоречие със себе си, като сам допуснах това "писане, за да...", което отрекох преди малко. Какво да правиш - нещата, както казах, са сложни.
- Майсторлъкът в поезията и киното, в изкуството изобщо - Божа работа ли е той, или е повече плод на огромна амбиция и труд?
- Разбира се, че е, както казвате, Божа работа, т.е. вродена дарба, способност да чувстваш и създаваш красота. Но както всички знаем, дарбата се развива и това става чрез себеотдаен труд. А способността да се трудиш себеотдайно, да не те мързи също е Божа работа.
Трудът обаче се извършва не чрез упражнения, а в процеса на творчеството. За мен в този процес ролята на труда, на усилията за постигане на съвършенството е от първостепенно значение. Напоследък, когато се говори за хората на изкуството, често се употребява за някого думата "перфекционист", пък според мен "перфекционист" и "художник" са синоними - възможно ли е, когато създаваш художествена творба, да не се стремиш към съвършенството, да гледаш през пръсти на работата си, да си казваш: "А бе, може и така!" Как за създателя на космически кораб ще е немислимо да остави недобре закрепена някоя плочка от облицовката му, а на създателя на стихотворение ще е позволено да одобри творбата си за поетически полет, когато усеща, че нещо в нея май би могло да бъде по-добре казано. Там, където нещата са "май", истинско майсторство няма. При това дотук, говорейки за труда, явно мислехме главно за формата, а тя е свързана, както знаем, със съдържанието и оттук - с "майсторлъка" да виждаш света по новому и по новому да правиш видим за читателя този нов свой свят. А това също иска и дар, и труд. И амбиция, естествено...
- А обидно ли ви е, когато някои ви свържат с лявата част на политическия спектър, преди да обърнат внимание на творчеството ви? Това справедливост ли е, или начин за омаловажаване, за дискретно пренебрегване във вътрегилдийната конкуренция?
- Да ви кажа право, не ги знам какво говорят за моя милост тези някои, но предполагам, че изказванията им са породени от прекаленото изостряне на политиката в живота ни. Ако говорим за характеристиката на убежденията ми, като на "свързан с лявата част на политическия спектър", то тази характеристика е справедлива и тези, за които говорим, дори биха се чувствали още повече в правото си, ако биха "обърнали внимание на творчеството ми". Но аз разбирам смисъла на въпроса ви: грубост е наистина да омаловажаваш едно писателско дело, без да го познаваш, защото обществената позиция на автора не съвпадала с твоята. А и за каква "дискретност" можем да говорим в случаите на такова глупаво политизиране и каква "гилдия" е нашата при страшното разводняване на писателската среда и взаимното игнориране на двете й течения!...
- Това ли е бедата в културата ни - разводняване и игнориране? Изобщо какво липсва на културата ни, а с какво следва да се гордее?
- По всяка вероятност ще ви кажа неща, познати всекиму. Може би и ще се усмихнете, защото пак ще трябва да започнем с турското робство. Но така е, то е прекъснало и спряло за столетия духовното ни развитие, тъй че колкото и да се връщаме към далечното минало, новата ни модерна култура фактически се ражда преди век и половина. В резултат тя в ново време се е развивала под силното влияние на редуващите се другаде школи в науките и изкуствата. След това за цялата втора половина на миналия век културата ни бе изолирана от това, което ставаше на Запад, а напоследък пък същият Запад безпрепятствено залива книжния ни базар (грешката не е случайна!) с най-долнопробната си продукция. И така в областта на духовното все нещо застигаме, нещо наваксваме... Спомням си, че по време на социалистическия реализъм на литературното ни поле се появиха група млади и даровити критици, които в тайния си бунт срещу задължителните схеми в изкуствата зовяха за едно отваряне към света. Сочеха за образци модерната европейска и американска белетристика, а след това по силата на обстоятелствата бързо развиха обратната теза: за едно връщане към нашенската си традиция, взимайки за пример свежестта на Софрониевото житие. Напоследък пък, прескачайки етапи, гледам, че се увличаме по нови за нас чужди теории, които вече бледнеят там, където са се породили. Боледуваме, изглежда, от някакъв таен комплекс за малоценност, който още се крие в нас - няма да говоря за чуждиците, кирилицата, сервилността и т.н.
А пък този комплекс - убеден съм в това - е лишен от истински основания, защото, като ме питате с какво следва да се гордеем, глаголът не ми допада, но бих казал, че по духовна линия няма от какво да се срамуваме пред другите нации: за споменатия век и половина новата ни култура, тръгвайки почти от нулата, е стигнала равнището на страни, имащи зад себе си - в поезията например - непрекъснато развитие от Шекспир, Ронсар и Данте до днес. Повтарям, влиянията, които сме изпитвали през този кратък период, са били - и продължават да са - силни, но бих искал да зная какво би останало от духовната самостоятелност на трите нации, които взех наслука, ако бяха имали злощастна история като нашата. Уви, езикът на нашата култура е "малък", а предубежденията към нея у чуждите култури са големи. Трябва да вярваме в бъдещето и да работим за него!... Но да приключим тази наша беседа - твърде дълго говорихме за нашите писателски работи, а читателите ви си имат немалко материални грижи.

- Е, нали не само с хляб се живее...

-Така е, но това се разбира след години или десетилетия...