Втренчени в един екстравагантен протест, при който учителите от Френската гимназия в София искат да се обърне внимание на съсловието, като пишат само шестици на питомците си, пропускаме най-важното: политическото решение за приоритетите на развитие, от което образованието отпада като стратегическа цел. Ако човек е мнителен, може да каже, че тъкмо защото доста деца на т. нар. политически елит учат в тая гимназия, волно или неволно му се оказва услуга, която удобно отклонява обществения интерес от решение, засягащо всички, с искания, отнасящи се до заплати на някои.

Още при съставянето си това правителство заяви, че образованието няма да е приоритет, колкото и да се вдигаше предизборен прах с приказки за образователни реформи. Сега покрай протестите и обещанията за увеличаване на заплатите министър Вълчев подхвърли, че догодина дори може да се намали делът от БВП за образование, защото повече средства трябвало да отидат за инфраструктурни проекти. Това е в съзвучие с оная дилема за европейско развитие на България, която Симеон Сакскобургготски онагледи наскоро с примерите на Ирландия и Португалия: усилията можело да се насочат или към образование и високотехнологично производство по ирландски, или към инфраструктура и туристически услуги по португалски. Защо не и към двете е ясно, но още по-ясно трябва да се каже защо е тоя избор, при който португалският път изглежда по-подходящ за страната ни. Ето няколко основания.



Първото е на историческата ирония



Нашенските сънища за достигане на научно и технологично най-развитите страни вървят под мантрата "Лисабонска стратегия". Тя намигва към португалската образованост така, както някога щитът на социализма под името "Варшавски договор" намигваше към полските военни успехи; подобни бяха и виденията за национално обединение в оста "Рим, Берлин и Токио". Така с избора на португалския образец хитро се отговаря на съвременни пароли, но и се пази историческа приемственост, чието съвършено олицетворение всъщност е и самият Симеон Сакскобургготски.

Следва основанието на манталитета. То е свързано и с крадливостта на политическата класа, и с характерната за нацията недодръжковщина: печалбите трябва да идват бързо и без много усилия, особено пък образователни. Всеки знае, че потокът от комисиони за две-три магистрали и разрешителни за туристически центрове с присъщия набор от кръчми, казина и публични домове е далеч по-приятен и хранителен от капките за две-три хиляди училища, екомандри и шивашки цехове, които на всичко отгоре са под властта на феодализирани общини. Впрочем последните също предпочитат пътища и спацентрове пред ремонти на училищни покриви и потягане на общински фирми.



Третото основание е на деквалифицирания труд



Масовата работна ръка у нас може да бъде приложена предимно в дейности, които не изискват особени образователни висини. В това отношение пълнолетно население от близо 20% висшисти и около 50% среднисти, дори и при съмнително качество на дипломите, е по-скоро неблагоприятен фактор с възможните си претенции към условията на труд и заплащане.

С това сме при четвъртото основание - на бъдещето. То е заложено през осемдесетте години на ХХ в. в престъпната държавна и партийна политика към етносоциални групи с висок прираст, подсилено сега в социални и школски реформи. Освен че изхвърлят все повече деца от училище, те устойчиво снижават качеството на образование. В следващите години около т. нар. пазар на труда ще се въртят все повече маргинализирани не просто без добро образование, но и без първични условия за трудово и всекидневно взаимодействие, основано на владеене на български език, разбиране на елементарни понятия и първични социални нагласи, контролиращи усетите за глад, страх и размножаване.

Те ще извират не само от циганските гета и от капсулираните турски и помашки села; такива ще са продуктите и на ценностното видиотяване с все по-агресивните рекламни фикции за съвременен начин на живот, основан на SMS грамотност и copy-paste творчество. И ако е прибързано да се смята, че тия хора не биха работили по поддръжка на пътища и обслужване на туристи, още по-наивно е да се мисли, че могат да се образоват в проекти "втори шанс". Ето защо е логично да се увеличават заплатите на полицаи и военни, а не на начални учителки. Което правителството и прави. Както се казва, политиката му е съобразена с обективните условия.



Ала все пак политиката е налагане на воля,



чиято обективност надвишава тази на очевидното. Тя е усилие да се противопоставиш и да пречупиш тенденция, приемана за естествена. Затова никога няма безалтернативна политика, а има политики. Те са определени от цели, чието постигане не предполага само консенсус, а борба за защита и налагане на интереси. За едно правителство може да е нормално да определя развитието на инфраструктурата за приоритет; за едно общество е ненормално безропотното съгласие с това. В този смисъл изборът между инфраструктура и образование предстои и трябва да го направим ние, не някакво правителство. Дори заради достойнството да кажем в 2020 г., че сме се противели на една политика, превръщаща България в приятно място за преминаване на едни и неприятно място за живеене на други.