Защо нормалният почтен човек се чувства нещастен в България, даже ако няма особени лични проблеми? Даже ако се справя прилично, скромен е и повече не му е нужно? Има едно добро определение за истинския живот - "пълнота на битието". Онова състояние на нещата, когато на душата ни е пълно, когато приемаме доброжелателно света. У нас битието е осакатено. Неговата пълнота има две страни - материална, т.е. спокойното осигурено съществуване, както и морална. Фактът, че не сме нито спокойни, нито осигурени, не подлежи на коментар. Парадоксално е обаче друго. Чувстваме се по-добре не когато имаме достатъчно пари, но



живеем в безнравствено общество,



а когато изпитваме лишения в една страна, притежаваща морални устои. Има една по-голяма сигурност от материалната и тя е в усещането за доброта, готовност да се подаде ръка, спазване на принципите на човешкото съжителство, борба с користта, алчността, продажничеството, чрез институциите, но и в самите хора, борба за собствените им души. Да живеем с доверие в държавата, в околните, ето кое ни е непознато.Вече подозираме всеки човек, всяка постъпка, във всичко виждаме мошеничество, демагогия. Всяка институция ни изглежда прогнила. Що за живот е това? Само вярата, че има нещо чисто в него, с което да съизмерваме своите действия, би ни дала някаква вяра, някаква воля да умножаваме доброто.

Искам да кажа, че



голям брой хора вършат едно непряко престъпление,



което тече във времето и това дори не им минава през ума. Морално престъпление, произтекло от материалното. Нещата не свършват с ограбването на държавния резерв, на пострадалите от наводненията, с изсичането на горите, бетонирането на Черноморието, освобождаването на престъпници, купуването на ромски избиратели и отказа на властта да го признае, зле продадената на безценица БТК. С какво ли още не. Да нарушаваш постоянно закона в една страна на беззаконието, на безнаказаността, то значи да умножаваш до безкрай общественото отчаяние. Да караш хиляди хора да се питат какво правят тук. Да усилваш чувството им за безпомощност, а това е издевателство. Странно е усещането на мнозина, че единствено във вихъра на криминалното се реализира развитието на държавата ни, колкото и перверзни да са такива мисли. И по никакъв друг начин не може да се продължи и няма да продължи.

Ние сами изграждаме пълнотата на своето битие: добро семейство, деца, на чиято привързаност се радваме, верни приятели, професионални и културни интереси, сърце, което не се поддава на егоизма и студенината, способност да се радваме на малките неща... Но то не стига. Няма как да се изолираме душевно, да не ни наранява онова, което се случва вън от границите на личния ни кръг.



Невидим ток тече между нас и всички българи.



Това е нашата страна, тук са живели бащите ни, дедите ни, те са ни я завещали. Ако в нея се живее лошо, ние сме лоши наследници. Това е страната, в която е имало чист патриархален морал, занаятчийска почтеност, интелигентско родолюбие, офицери и войници, готови да умрат за нея, християнска вяра, с която сме минали през ада. Всичко е останало в миналото, но духът му трябва да е вплетен в самата тъкан на живота. Под друга форма, поне донякъде, поне в малка степен. Защо, в противен случай, са живели предишните поколения? Не казвам, че всичко е унищожено. Просто видимостта на живота е отчайваща, както става винаги във времена на морален разпад. Защото чувството за несъобразяване с никого и с нищо, за гавра с общественото мнение и



пълна амнезия за действието на наказващата съдба,



милион пъти повтаряно в човешката история, доминира и потиска нашето съзнание. И то се дължи колкото на деянията, толкова и на безсрамието на извършителите им, което е най-големият източник на отчаянието. Малко свян поне, малко чувство за вина и нещата биха имали друг облик.

Пълнота на битието - у нас тя е невъзможна. Уж всичко ти е наред, а действителността те наранява непрестанно. Защото нямаш друга страна, други предци, друго минало и те са осквернени. Е, можеш да се бориш - едно от първите условия да живеем в мир със себе си. Но знаеш какво ще те сполети. Безразличието на "онези горе", безразличието на деморализираното общество. Стачките за увеличаване на заплатите, предварително изядено от растящите цени на парното и тока? Не говоря за това, а за идеалните цели. Подкрепи ли някой онези прекрасни млади хора, онези български деца, които отидоха пред Министерския съвет с макети на една бетонирана България? За да изпитваш болка за една страна, за един народ, би трябвало тя да се споделя от някого все пак. Инак болката завяхва като всяка рана. Но се променя и човекът.