През нощта на 16 юли в кардиологическото отделение на една московска болница почина на 67 години Дмитрий Александрович Пригов. Мир на гениалния му прах.

Самият факт, че трябва да обяснявам кой е Дмитрий Пригов, е тъжен, той говори за скъсани връзки и за игнорантно време. Бих могъл да бъда съвсем кратък: това беше дадаистичният Леонардо на нашето време и пред неговите изложби би трябвало да има същите тълпи, както пред изложбата с майсториите на Да Винчи, обиколила света. Знам, че няма да повярвате, и затова съм длъжен да изброя: Пригов е (трудно се обръща езикът да каже "беше") великолепен като: поет, художник, скулптор (това е основното му образование), автор на саунд- и театрални перформанси и инсталации; като участник в пародийната рок-група "Среднерусская Возвышенность"; като концептуалист, импровизиран философ и един от най-важните "неформали" на неофициалната московска художествена сцена преди 1989-а. Дотогава не е издаван официално: първата му тънка книжчица, стихосбирката "Сълзи на хералдическата душа", излиза през 1990 г. (макар че той и преди това има много самиздат книжки, написани на собствената му пишеща машина).

Творчеството на Пригов е огромно: след 1990 г. той издава 17 книги, а в едно от своите "предуведомления" към читателя посочва, че до 2005 г. има в архива си 36 000 стиха. Автобиографията му е съставена единствено от списък на изложбите, които е правил по света след 1987 - 27 индивидуални (в Москва, Лондон, Базел, Кьолн, Сапоро, Питсбърг, Милано, Чикаго, Сейнт Луис и пр.) и 59 участия в колективни изложби (след този списък Дмитрий Александрович е прибавил "и множество всякакви други, за които нямам подробна информация"). Между тях има знаменателни заглавия като "Компютърът в руското семейство" (1994 г., галерия "Гелман", Москва), "Монстропология" (1996 г., галерия "Крингс-Ернст", Кьолн), "Хората с трето око" (1998 г., галерия "Крингс-Ернст", Кьолн), "Вагината на Малевич" (2000 г., Руски музей, Москва) и пр.

Според Пригов вече всичко е измислено, затова в днешно време си струва творецът да се интересува от едно-единствено нещо: от идеологията на наличните културни форми и скритите в претенциозната им патетика глупост и фалш. Любим обект на закачки и "абсурдизации" за него е класическата руска литература (в това отношение той е наследник на Хармс). Примери? Неговите оди за "милицанер"-а. Или това, че е в състояние да занимава своя внук (дете на 90-те, заразено от динозавроманията) с импровизирани стихотворения за динозаври, написани в стила на Пушкин, Пастернак, Заболоцки, Гумильов, като маниерът и атмосферата на всеки от тях са имитирани конгениално, а всяко от публикуваните стихотворения завършва с "и так далее...", т. е. намеква, че цялата класическа поезия е вече автоматично възпроизводима, въпрос на матрица. Ето и едно ранно "пушкинско" стихотворение в нескопосан мой превод.



Нетърпимо стана за народа

Пушкин, Пушкин, помогни!

За теб готови сме във огън, вoда

Само днес ни помогни!



А от глъбта, като отвисоко

пушкинският глас пропя

Я се радвайте и пейте,

Страдах сам, а вий - сега!



"Фантомните" инсталации на Пригов са достъпни в Интернет: скиците им представят мистични кубични пространства, издържани в цветовете на руските икони и руския авангард - бяло, черно, червено. При цялата им строгост и изчистена геометричност те са весели и ужасни: наоколо витае призракът на бащата (Казимир Малевич), а пестеливо разположените битови и културни обекти (куфар, маса и столове, роял, хладилник) са прекосени (задраскани?) от мрачни, черни ленти. В една инсталация е инсценирано изложбено пространство, в което по подобен начин картините на Рембранд, Леонардо, Матис са изцяло закрити от такива ленти - а срещу всяка от тях има стол, от който зрителят е поканен да съзерцава... какво? - самият траурен край на изкуството. В друга - от тавана висят някакви многотонни паралелепипеди, хвърлящи върху земята кръгли сенки - а под тях са поставени невинни меченца играчки: те чакат тежестите да паднат. В повечето от инсталациите от обектите капе пародийна кръв и се събира във виненени чашки (алкохолни граалове): сякаш културата се е разпаднала на неясни разпятия, които кървят посвоему. Пригов има и странни серии от портрети - на лица с трето будистко око, на карти таро с бароков дизайн, на които сред орнаменти и винетки могат да бъдат разпознати лица като Босх, Маргарет Тачър, Черномирдин, Шекспир, Ходасевич и пр. Има звукови перформанси, видеоинсталации и какво ли не още. Т. е. у Пригов наистина има от леонардовската разточителна страст за майсторене, измисляне, пилеене на таланта, самоубийствено множене на проекти.

* * *

Някъде в края на 80-те Пригов посети България: единия път беше на една от сбирките на "младите изкуствоведи" в Приморско, другата - ако не ме лъже паметта - беше в София след 1990 г. Заслугата за неговото посещение се дължи на Юлиан Попов и Георги Борисов, които го бяха изровили чрез своите връзки с московския underground авангард. Спомням си личния потрес след срещата с него: за първи път виждах човек, при когото идеите и хрумванията се леят с такава лекота и разточителност. Той разпространи пародийни некролози за великите български писатели (в некролога за Вазов пишеше, че той обичал красния пол и зелената природа) и ни показа най-различни неща - например самиздат книжка с хайку стихове, типографски оформена като разлистващи се сборник с есенни листа (пародия на хайку манията), разни инсталационни проекти, пиеси. Прочете текстове, говори си с нас за политика и перестройка. Най-впечатляващо беше как рецитираше собствените си стихове: това беше актьорско постижение от най-висша класа, с глас инструмент, който можеше да имитира всяка интонация и темпо, да инсценира всеки стил и да се надсмее над собствената му патетична претенция. В общуването си извън перформанса маниерът му беше свръхдемократичен, но и свръхбърз: следвай ме, ако можеш! А не беше лесно... Тогава той ни раздаде и подари ръкописи, рисунки, макети на инсталации, научи ни имената и ни говореше на "Саша" и "Вова".

Въобще това бяха времена, в които и в София имаше нещо като художествен underground - мрежа от хора и групи като "Градът", "Синтез", конференците в Гюлечица, "млади изкуствоведи", "млади театрали" и пр. Сега си давам сметка, че сме имали връзки с най-ценното от тогавашната московска неофициална култура: в София идваха хора като Пригов, като Валерий Подарога, Миша Риклин, Наталия Автономова, Борис Гройс, вероятно и други, които не си спомням сега.

Това бяха мощни концептуални и анархистични умове с невероятна ерудиция и склонност към рискови експерименти (по-късно някои от тях станаха сътрудници на нашумялата поредица ad Marginem).

Повечето от тези хора се разпиляха по света и тяхната полудисидентска, полудадаистична култура не срещна кой знае какво одобрение нито в комерсиалния, нито в академично разграфения Запад, който си имаше достатъчно собствени неоавангарди, не по-зле маргинализирани или комерсиализирани. Най-високият успех, който някои от тези руски интелектуални емигранти постигнаха, бяха няколко професорски места в западни университети (Михаил Епштейн преподава в Емъри, Лев Манович е в Сан Диего, Борис Гройс е в Кьолн и навсякъде).

Но аз по-малко страдам от това, че те не са намерили признанието, което заслужават, колкото че ние, в София, сами фасцинирани във възможността да пътуваме и общуваме отвъд бившата Желязна завеса, загубихме връзка с тях. Всъщност от глупост затрихме контакта си с една цяла алтернативна Русия, странна и дълбока, много по-интересна от монотонно авторитарната Русия на Путин и неговата официална интелигенция. Геополитическите размествания след края на студената война доведоха до автоматична омраза към всичко руско: в България единствено самотни мохикани като издателя на сп. "Факел" Георги Борисов, кураторката Яра Бубнова и няколко самоотвержени преводачи поддържат тънката културна нишка.

Не съм русофил, въобще не съм никакъв "-фил". Но не мога да не съжалявам, че тогава, когато Първанов пази контакта си с Путин, а Румен Овчаров - с "Газпром", скромните художествени кръгове в България загубиха връзките си с Подорога и Риклин.

А Пригов просто загубихме - завинаги.