Медиците се върнаха невинни и даже Иван Костов го разбра. Още след стъпването им на родна земя той изпрати благодарствена телеграма "до семейство Сесилия и Никола Саркози", в която чисто по човешки им благодари за техния "личен принос и ангажираност с каузата на невинно осъдените български медици". Какъв голям напредък в сравнение с онова "Ами ако са виновни?", изречено от него през 1999 г., когато медиците все още са били изтезавани в либийския зандан!

Какво е трябвало да стане, за да настъпи такава промяна? Много просто - Костов да получи достоверна информация, че са невинни. Няма никаква причина да се смята, че той е изрекъл знаменитата си фраза от лоши чувства към медиците. Просто по онова време



това е знаел - това е казал



Тук обаче възниква възловият въпрос защо министър-председателят, към когото би трябвало да се насочва всичката важна информация в държавата, включително и разузнавателната, е бил в неведение за ставащото с българските граждани в Бенгази. И съответно не е предприел никакви незабавни мерки за тяхното спасяване за разлика от Полша и Филипините, които навреме изведоха от Либия своите медици, набелязани за жертви като българките.

Отговора дава неговата тогавашна външна министърка Надежда Михайлова. В интервю за БНР ден след завръщането на медиците тя обясни, че е била невинна за тяхната злощастна съдба, защото либийците са ги пленили за заложници. "За вземането на заложници информация, ако изобщо е могло да има, би могла да бъде само от разузнаването. Няма как дипломати да знаят, че се вземат заложници", каза Михайлова. С други думи, в Либия не е действало българско разузнаване, а на дипломатите дори не им е минавало през ум, че трябва да събират и изпращат в София разузнавателна информация. Изглежда никой не им е обяснил за какво служат шифрограмите, антените на покрива на посолството и тайната дипломатическа поща.

В България по това време Костов и Михайлова са обсебени от



мания за лов на вещици



и издирват комунисти и агенти на бившата Държавна сигурност по кьошетата на Външно и в цялата държава, за да ги уволнят. Така дипломатическият състав е прочистен до 90% и е постигната небивала в света морално-политическа чистота. По мисиите зад граница са разпратени хора, чието главно професионално качество е предаността към Командира. Те "няма как да знаят" и това ги оправдава.

Но за Костов няма оправдание, защото вредата е много по-продължителна от собствения му "успешен мандат". Тя се измерва не само с осемте години и половина от живота на медиците, прекарани в затвора, но и с милионите долари, дадени по-късно от държавата за тяхната защита и спасяване. Случаят дори не е приключил, защото тепърва ще има още много последици, включително и от действия на ислямистите, които заплашват България с отмъщение. За техните закани държавата продължава да научава от медиите, защото още е заета да издирва дипломати-агенти и други сътрудници на разузнаването, за да ги разобличи като квартални доносници. Разбира се, става дума за бивши "ченгета", но защо ли не се появяват настоящи?

Веднъж разгромено, разузнаването не се възстановява дори с години, защото трудно някой би се доверил на



държава, предала своя агентурен апарат



Наследникът на Михайлова Соломон Паси разполагаше с импровизиран дипломатически състав, който доукраси със свои протежета. Тъй като не можеше да разчита на разузнавателна информация в Либия, той замени "тихия фронт" с "тиха дипломация". Целта бе да не се разчува колко е безпомощно външното министерство, изправено пред сериозен казус. Лишен от ясна видимост и чуваемост в чужбина, той предприемаше комични действия, но с трагични последици.

Такъв бе случаят с отвлечените в Ирак двама български шофьори през 2004 г. Щом се разчу по телевизия "Ал Джазира", че са паднали в ръцете на терористи, първата реакция на министър Паси бе да заяви, че чака "официално съобщение" от похитителите. Сякаш терористите пращат дипломатически ноти. България нямаше никакви канали не само за контакт с похитителите, но и за набиране на каквато и да е обективна информация. Чакаха се сведения от чужди разузнавания, които все пак проявиха известна солидарност. Тя обаче не бе достатъчна за спасяване на българите и двамата станаха жертва, защото в объркването си държавата правеше грешка след грешка - например, Паси се показа по "Ал Джазира" да обяснява на мюсюлманите какво пише в корана, с което няма как да не ги е подразнил, защото самият той не изповядва тази религия. Но кой да му каже как се действа в деликатна ситуация?

Може би България трябва да пита Франция, която почти винаги успява да спаси своите граждани, паднали в нечий плен, и която се погрижи и за нашите медици в либийския затвор. Френската ефикасност е пословична, особено като се има предвид, че Париж много мрази да плаща откупи. Неслучайно президентът Никола Саркози започна пресконференцията си за освобождаването на българските медици с изявлението, че "нито Европа, нито Франция е дала дори едно евро". Това означава: "Имаме други методи, но не ни питайте, щом нищо не ви струва". Трудно е отстрани да се прецени как работят френските тайни служби, защото умеят да пазят тайна. Но по резултатите може да се каже - добре. За разлика от българските. Изглежда все пак не е лошо, че се писахме франкофони.