Приятелски ангажимент ме отведе на естраден фестивал край морето. Конкурсът е стар, а откакто събратята му от времето на социализма изгинаха един по един - и най-старият. Разбира се, повечето участници са съвършено нови, приемствеността е предимно в журито. И в тематиката: любов, море, тъга по любовта и морето. В миналото като вестникар тази тематика съм я драл и кълцал, но сега вдигам ръце - тя е по-силна от нас. Така или иначе и тук песните сънливо се сливаха, та затова една от тях ме разбуди и развесели: нямаше любов и раздяла, нито онова вечно мъркане и пъшкане, предназначено да изобразява душевно страдание. Песента бе посветена на съсипването на Черноморието, заграбването му от акулите на бизнеса, затрупването му с бетон и камък, поругаването на романтичната му душа.

Строят с такъв размах,

че вече, общо взето,

докато кажеш "ах!" -

и няма го морето.

Това, който го е видял с очите си, го разчита безпогрешно. Брегът на юг полека-лека се превръща в един мегаполис от Емине до Резово. Строени-недостроени нови и нови хотели "отварят гостоприемно врати" всяко лято. Застрашително нагазили в пясъците или тежко надвиснали от скалите, те сякаш настъпват срещу самото море, закриват го от погледа, за да не видим какво ще направят и с него. Както горчиво препоръчва песента - ако ти се гледа морето, сложи си фототапет. Текстът е на Матей Стоянов и високата школа си казва думата - остроумен, искрящ, хаплив и в същото време някак нехайно елегичен. Изпяването му на този фестивал бе повече от странно - в залата (и дори на сцената!) можеха да се видят лица, които трупат милиони от погрома над крайбрежието.

По тези места курортното строителство не се разисква така драматично, както ни се представя. Природозащитниците не живеят край морето, те идват от София, а местните хора ги гледат под вежди. Това лято в малките градчета по брега се появили и други пришълци - непознати хора с неопределено занятие масово се регистрират в очакване на местните избори. Такива нахлувания на избиратели вече е имало в предишни години - кандидати отвън си вкарват електорат и печелят кметски места или мнозинство в местното самоуправление.



Този път на прицел са общинските съвети



Първо, защото там се вземат решенията за съдбата на апетитните парцели, за спорните земеделски земи по брега, за "заменките" и концесиите. И второ, защото в грубо нахвърляните бетонни мравуняци няма никаква инфраструктура и новите съвети ще са, които трябва да разрешат този проблем на собствениците - да прекарат улици, вода, канализация. Та битката за властта по тези места ще е люта, запознати предсказват непозволени средства и дори "крайности". Впрочем, в курортния бизнес крайностите са си практика, така че прогнозата не учудва никого.

Немалка част от хотелите въобще не изглеждат пълни. Посред сезона вечер светят скромна част от прозорците. Но както ми обясни добре посветен в бранша познат, един хотел "работи" дори когато е празен. Работи като пералня. Стаите се обявяват за пълни, приходите се декларират като при сто на сто, плащат им се и данъците на тези приходи и мръсните пари излизат на светло. Спомних си, че за тази технология на прането ми разказваха в Албания. Там в Дурас, на морския бряг, нощувах в огромен пуст хотел (много пари за много звезди, добре, че не ги плащах аз) - няколко души плетяхме крака по мраморните му коридори. Но това, по думите на моя албански колега, била вратата, през която парите от наркотиците влизали в банките. Големи пари, голяма "врата", поясни той - пък и не била само тази. Защото освен врата към банката хотелът става и врата в закона. И като гледа човек тъмните прозорци по нашите курорти, полека-лека разбира колко много такива врати зеят и у нас. И че повечето от тях не са врати за нашите с вас дребни пари, нито за парите на скандинавските пияндета, а са за парите от хероина, за парите от митниците, както и за големите пари от политиката, които също трябва да се изперат. Тях ги изпират с предимство.

Е, добре, пита неизкушеният читател: ще го застроят това крайбрежие докрай, при този "размах", за който се пее в песента, така ще го застроят, че да няма игла къде да падне.



И какво ще правят после?



Отговорът се знае отсега: "после" ще почнат да събарят. Под предлог че ще се освобождават зелени площи, ще гътат построеното с толкова труд и стрелба през последните години. Пак в името на развитието на туризма ще дойде бизнесът със събарянето и този бизнес ще бъде също доходен и кървав като предишния. Големи пари ще се въртят в него, повечето от европейските фондове. Та може би това е скритият досега отговор на въпроса защо строят - строят, за да има какво да събарят. Със същия "размах", а може и с по-голям...

За всеобща изненада тази направо дисидентска при днешното съотношение на силите песен в края на краищата получи награда. Отделно бе отличен и самият текст. Вероятно освен художествените му достойнства професионалното жури бе оценило очертаващата се дълга, а може би и вечна негова валидност в българското предстояще. Такива текстове по нашите земи са си направо безсмъртни - пей и само сменяй глагола. Например: Крадат с такъв размах, че вече, общо взето, докато кажеш "ах!" и няма го...

Какво го няма?

Изберете сами...