Милена Славова е открита за музиката през 1984 г. Първите й опити като професионален изпълнител датират от следващата година. През 1986 г. създава заедно с Васил Гюров и Вълко Андреев роктрио "Милена", което по-късно прераства в група "Ревю". От издадения през 1989 г. едноименен албум се раждат песни като "Директор на водопад" и "Цветя от края на 80-те". Следват още албуми, рокзвученето става по-тежко. В края на 1993 г. Милена заминава за Англия. Там заедно с групата си, носеща нейното име, издава албума "Sold" (1995). Успехът му е значителен и певицата става първата българка, свирила в престижния лондонски клуб "Маркий".





- Милена, ти беше като бяла врана в началото на кариерата си. Всъщност как се качи на сцената?

- Първият ми запис съвпадна с времето, в което имах огромното желание да пея, но никой не можеше да ме посъветва какво точно да правя. Например Косьо Марков от група "Тангра" ми казва: "Ако можеш да пееш, ще си намериш начин да го правиш, ако не можеш - няма". И така. Започнах да ходя на уроци по пеене, за да получа категория - все пак говорим за 84-та година, тъкмо бях завършила трети курс в гимназията. В същото време изглеждах много екстравагантно, хората по улиците се обръщаха след мен и често са ме спирали да ме питат дали искам да участвам в разни неща. Така станах манекенка. И пътувайки по модни ревюта, се запознах с много хора, сред които и продуцента на братя Аргирови Кирил Иванов. Един ден той ме покани в Националното радио, където работеше като тонрежисьор. Вика, ела да изпееш едно българско парче, което си избереш, аз ще ти намеря плейбека. Аз си избрах песен, взех да я репетирам, а той излезе да пуши. Но ме пуснал на запис. И аз си пея, пея, наоколо няма никой, а после в кабината ми пуснаха парчето. Никога не бях чувала гласа си на запис и ми се подкосиха краката. А Кирил каза: "Има много хляб в теб". След 3 месеца пак той ме запозна с група "Кукери", те си търсеха беквокал за едно турне в СССР. Избраха ме и заминахме. Така буквално от софийските улици попаднах на голямата сцена. След това групата "Кукери" си замина за Норвегия. Мен не ме пускаха да излизам на Запад заради това, че някакви глупаци бяха писали доноси и ми бяха приписали неща, с които нямах нищо общо. От IV районно ме прибираха през ден. Бяха ме нарочили, че се занимавам с фашизъм и с нелегални, антикомунистически агитации. До 90-а година въобще не можех да мръдна навън.

- И се стигна до хита "Неам нерви"?

- Това е софийски уличен жаргон. Беше ми накипяло, защото от министерството на културата разпратиха писма до всички стадиони, младежки домове и навсякъде, където можеше да се свири, за да не ни канят с групата "Ревю". В продължение на 9 месеца нямах работа заради тези глупости. И когато един следобед ми се обадиха да ми кажат, че Бай Тошо е паднал от власт, това беше най-голямата радост в живота ми. Реагирах така, сякаш ме освобождаваха от затвора. И започнахме да ходим наляво-надясно по митинги да подкрепяме демокрацията, която в този й вид се оказа доста измислена схема, но това го разбираме, когато сме пораснали вече. Така попаднах на група "Орион" и направихме няколко успешни концерта. Единият беше с ФСБ и понеже вече беше Нова България, го пуснаха по телевизията. За пръв път се видях на екран. Преди това, ако някой въобще се осмеляваше да ме снима, бях в микроскопичен размер и кадърът беше минал през куп редосеялки. Ласка Минчева имаше основен принос за това. И така с "Орион" репетирахме в едно читалище и съвсем спонтанно възникна песента "Неам нерви". Текстът го написахме с китариста Валери, а музиката беше и моя, и колективно дело. Записът в Националното радио беше почти нелегален. Тогава все още - макар и Бай Тошо да беше минало (Бог да го прости, не беше лош човек в сравнение с това, което виждам в момента), хората ги беше страх. Така за нула време това парче взе да се върти по всички радиа. И без ни най-малко да очаквам, се явих като Вела Пеева със знамето... Смешна работа.

- Много хора до днес те идентифицират с този период.

- От 93-та година моят живот стана много двойнствен, защото работих в Англия, Франция и Италия. Нали помниш онзи стремеж да отидеш на Запад и да се реализираш. Аз на 29 години отидох в Англия, и то с желанието да науча езика и да осъществя всичките си мечти. Абе, тръгваш да откриваш топлата вода. За късмет я открих. След година и половина имах вече убийствена група и обикаляхме клубовете. За 8 месеца станахме третата най-добра лондонска банда - проверете го - не си го измислям.

- Тогава защо въобще се върна?

- През 96-а година направих един албум, който ми струваше 15 000 паунда за запис, а ми поискаха 100 000 за реклама. Реших че, ако няма кой да ме подкрепи, ще си летя в пространството, ще ми взимат последните пари, без да мръдна. Запознах се с много кадърни музиканти, които през деня работят като продавачи в супермаркет, а вечер с тези пари си плащат студиото, за да репетират. Прецених, че това е измамна система и просто трябва да работя с гласа си, а не с идеите си. Намерих хора, започнахме да ходим по партита, да свирим по рождени дни, на фирмени празненства, добре платено е, отиваш като професионалист, а не като "рошавата Милена", както ме наричаха. Получи се така, че имам двоен живот - пея кавъри в Англия, а собствените парчета - в България.

- Тук не ти ли се радват повече?

- Там обаче ми плащат повече. Макар че, права си, радостта е взаимна. Никога не съм имала пиар. Никога не съм можела да си позволя средства за реклама. Аз съм един такъв откровен продукт. Не съм лъжа, която убеждава хората, че трябва да я купят. Не съм въздух под налягане. Смешно ми е да плащам за това да ме харесват. Най-важно е да бъда и изпълнител, и творец. Манталитетът на хората е малко изкривен обаче. През последните десетина години ми се струва, че колкото повече тъпчеш хората, колкото повече парадираш с гумени цици, толкова повече се преизпълват с респект към теб. Но това е пластмасов бизнес. Една къща от дърво е по-ценна от тази от стиропор. Аз съм певица, продавам си гласа и идеите. Не тялото. А фръцлите с охраните и колите са ми смешни. Абе, не виждат ли хората, че това с ноктопластиките и перуките е измислено, за да се взимат на глупаците парите?! Прави ми впечатление, че нашите сънародници робуват на стереотипа, наложен от филмите. Момичетата живеят в сапунените сериали и ако някой чичко не ги почерпи с липосукция, са готови да умрат от глад само и само да са като Лус-Мария. А заможните хора пък изсмукват именно жертвите на сапунени сериали и им вземат всичките пари. Всеки вегетира на гърба на другия. Онези отгоре нямат интерес да образоват онези отдолу, за да могат да ги използват. Ето затова няма образователна политика. Лутайки се, хората плащат кървава цена, за да се доберат до правилния вход, но винаги влизат в погрешния. Накрая се уморяват и стават роби.

- Като дете по-кротка ли беше?

- Ами! Никога не съм била кротка, за което се извинявам на майка си и на баща си. В училище - учех фотография и полиграфия, имах сериозни пререкания с директорката. Тогава ходехме с униформи. И хем гледах да съм себе си, хем да се съобразявам с това, че все пак трябва да завърша. Бях си купила престилка 52-ри номер, за да мога отдолу да си обличам дрехите за купон. Защото, след като свършеше последният час в 20,20, в 20,30 отлитах. Нашите ме пускаха до 23 часа и трябваше много бързо да си уплътня времето с някакъв екшън. Имах един милитъри гащиризон, който сама си бях ушила. Но един ден ми се показал изпод престилката и бях привикана в директорския кабинет. Това ми беше първото предупреждение за изключване. А наистина ме изключиха за 2 седмици, когато си изрусих половината глава. И трябваше да си извадя от Киноцентъра бележка, че ми се е наложило заради някаква роля. Абе, навремето беше много строго, но всички тръгвахме от един старт. Не се говореше за пари и на кухите хора не им идваше такова самочувствие, както в момента. А сега простотията така бълбука, че не е истина.

- Затова ли рядко пееш на частни партита в България?

- Ще ти кажа кога се отвратих от мутрите. Навремето попаднах съвсем случайно в компанията на един "добре облечен бизнесмен", него вече го застреляха. Сваляше една моя позната, а тя беше поканила мен и друг свой приятел - американец. Отидохме в някакво заведение извън София. И собственикът, като видя нашия човек и двете му коли с охрана, изгони всички клиенти отвътре и нареди една маса като по филмите. На американчето му увисна ченето още когато мутрите си наизвадиха пищовите и ги поставиха до приборите. Но когато един от юнаците му опря дуло в главата, защото аз не исках да си дам телефонния номер, момчето пребледня като платно. А онзи се хили: "Стига бе, брато, аз за жена не си мърдам пръста, бе пич!" С това приключи историята, но едва успях да убедя познатата си да си тръгнем. За пръв път в живота си пътувах с 240 км в час. С шофьор, който е изпил една бутилка уиски! Щях да получа инфаркт. Отиваме в "Орбита", защото баровецът не ще и да чуе да се прибираме по къщите, и той само като слезе от колата, всички се разбягаха като хлебарки. Взе да стреля в тавана на заведението, посипа се мазилка, няма полиция, няма охрана, хората обезумели, барманите стоят като препарирани. И след като му стана скучно, най-после ни пусна. Оттогава - да не чуя за хора с такъв манталитет.