Вече бях загубила надежда, че достойнството и политиката имат допирателна. Описаните случаи са все в романите на историческа тема, но в живия живот някак не се получава. В България никой не се самоубива, ако е загубил доверието на избирателите си или ако е бутнал цялата държава в пропастта на инфлацията. Тук политиците имат навика да търсят вината навсякъде другаде и никога в себе си, да виждат положителни тенденции, където няма шанс да се намират, а недоверието и несъгласието да отдават на електорална глупост.

Макар и със солидно закъснение вчера Петър Стоянов опроверга страховете, че достойнството е изчезваща черта в българската политикопсихология.



Напусна парламента тихо, по английски,



както пееше Владимир Висоцки преди години. А бившият президент и екслидер на СДС не обича тази безмълвност. Той винаги е харесвал да се знае какво прави - и когато излиза за сутрешен джогинг, и когато прегрупира разбитите десни авари, и когато лобира за българския интерес по света и у нас.

Стоянов е поредното доказателство, че веднъж набъркаш ли се в политиката, се сдобиваш с повече врагове, отколкото верни другари. А предателствата, които се вършат спрямо теб и ти самият си сторил към другите, са част от играта. Неприятна, но задължителна. Иначе центробежните сили те отвяват в небитието. Романтик, обединител на нацията, предател на синята кауза, лидер, конкурент на бившите си съратници и последващи врагове, уклончив и колеблив политик, демагог. Всяко едно от тези определения е валидно за кариерата на Петър Стоянов. Беше харесван и обичан от гражданите, когато пребиваваше на "Дондуков" 2, но остана неразбран като лидер на СДС. Да управляваш една партия е роля неблагодарна - харизмата ти помага, но не не те превръща автоматично в силен водач. Бившият стопанин на синята къща най-добре знае това. Така, както той постави клеймото си върху историята на СДС, и върху неговото чело остана дълбок отпечатък.

Петър



Стоянов е седмото клеймо върху синята партия



след Желю Желев, Петър Берон, Филип Димитров, Иван Костов, Катя Михайлова и Надежда. Всеки един от тях видя и жилото, и меда да бъдеш част от битието на съюза. И никой не се размина с проклятието да бъде отречен от симпатизанти и съпартийци и осмиван от врагове.

Скъсва ли искрено днес Стоянов с политиката? Ако съдим по досегашните му действия - да се оттегли от управлението на партията и от всякакви други длъжности като политик, отговорът е без всяко съмнение "да". Но тази категоричност се препъва в предишната му закана да мине в задкулисието след загубата на вота за държавен глава през 2002 г. Намеренията отраяха една година, после му дойде енергия да оглави синята партия. Въпросът спечели ли експрезидентът от връщането си в главната роля на СДС има простичък отговор - твърдо не. Нито успя да обедини десницата, нито да се утвърди на поста, нито да върне историята на СДС.



А точно в името на това дойде



Както обича той самият да казва - "аз съм от старото поколение". Като всички останали. И то не защото възрастта му е порок, а защото, пак като всички останали, бързо се компрометира. Резултатът от този акт е, че опитвайки се да се закрепи твърдо на "Раковски" 134, трябваше да се кара с всичко живо от бившите си съпартийци, били преди него на върха. Защото всеки от тях - кой по гръмогласно, кой по-тихичко работеше срещу авторитета му. От Костов и хората му до милото лице на синята демокрация Надежда.

Откакто бе създаден преди 18 години, СДС методично изяждаше лидерите си. За кой от шестимата преди Петър Стоянов може да се каже с чисто сърце, че ще остане в историята с добрите си дела. Желев? Емблемата на Боянските ливади? Агент Бончо? Ф.Д., който се самосвали от премиерския пост? Командира, който разсече синята идея и пребоядиса резена в тъмносиньо? Екатерина... всъщност тя нямаше достатъчно време да направи каквото и да било? Или Надежда, която преживя толкова несполучливи политически опити, че накрая самата тя се засрами от "постиженията си" и си тръгна.

Ако е останала частица здрав разум у Петър Стоянов, не му трябва да се впуска в нови битки на този фронт. Освен ако не иска да повтори опитите на предишните с клеймото - да отцепи някаква част от СДС. Но това е акт с локален характер, простиращ се само на жълтите павета. Разбитите сини авари в страната няма да го разберат. Което автоматично го превръща в самоубийствено от гледна точка на политическото битие действие и винаги е коствало остатъка от достойнството на извършителя.