Августовският инфлационен рекорд ни стресна. 12% за последните 12 месеца наистина е симптоматичен ръст на цените, особено на фона на съседните ни новоевропейци отвъд Дунава, където поскъпването за същия период е едва 5%. Според статистиката само за последния месец цените са скочили с 3.1%, т.е. повече от средното поскъпване в еврозоната за цяла година. От посипалите се безразборни комантари на инфлационна тема непристрастеният към икономическа полемика разбра само, че инфлацията е лошо нещо, а повишаването на доходите е нещо добро, което компенсира обезценката. Затова трябва да се притиснат работодателите и особено най-големият от тях - държавата, за да се увеличат заплатите, пенсиите, детските добавки и всички помощи. За съжаление това е пълна заблуда, добре познатата на икономистите



парична илюзия



в действие. Така се нарича заблудата, че номиналното увеличение на доходите повишава жизнения стандарт на нацията. Разбира се, подобрение не настъпва, ако инфлацията ръфа доходите по-бързо или поне паралелно с тяхното номинално нарастване. По-неприятното е друго: че насиленият ръст на доходите не спира инфлацията. Тъкмо обратното: поражда я. Представете си, че в моментен пристъп на милосърдие някоя чужда държава или общност реши да подари на всеки българин сума, равна на общия среден доход на глава, при база 2006 г. това прави 2652 лв. на калпак. Ще удвои ли с това доходите? Не, защото двойно по-голяма сума пари ще се изсипе на пазара и цените мигновено ще реагират на увеличеното търсене. После подаръкът ще бъде изяден, но цените няма да се върнат обратно на старото ниво, защото



цените са несиметрично еластични,



т.е. реагират бързо и дори изпреварващо на увеличеното търсене, но обратната реакция при свиване на търсенето е бавна и непълна. Намаленото търсене предизвиква по-скоро намаляване на производството и вноса и едва впоследствие механизмът на конкуренцията натиска цените надолу. Така в примера с подареното удвояване на дохода за някакво време ще увеличи потреблението (далеч не двойно), а след като подаръкът бъде изяден, увеличеното ниво на цените ще конфискува част от реалното потребление, което получава средният консуматор срещу дохода, който сам заработва. Може да се окаже, че поради тази конфискация за няколкото години след подаръка общото потребление на нацията дори е намаляло. Този парадокс е познат като



"проклятие на богатството":



след достатъчно дълъг период се оказва, че случайно намереното богатство не обогатява нацията, а може да доведе и до нейното обедняване. Същото се получава и при натиска за незабавно и бързо увеличение на заплатите. Представете си, че една бедна нация е обладана от натрапчивата идея веднага да получи двойно увеличение на заплатите. Започват стачки бранш по бранш. Успешни. Работодателите са принудени да удвоят заплатите. Разбира се, при новите разходи за труд те не могат да запазят същия брой наети. Така палавата нация разбира, че увеличението на заплатите не означава увеличение на дохода, напротив, в условията на валутен борд може да се очаква, че брутният среден доход ще намалее в реално изражение, та дори и номинално може да се окаже по-нисък. Така буйните стачници се оказват в нелепата роля на хамстера, който с всички сили тича нагоре по въртележката. Разбира се, всяка крачка на хамстера нагоре предизвиква законите на гравитацията, колелото се завърта в точно обратната посока и хамстерът се оказва обратно в долната мъртва точка. Има



оптимален темп на нарастване



на заплатите и доходите. Той се ограничава от ръста на добавената стойност, която стопанството произвежда. Разбира се доходът може и да се преразпределя, като отнемем от онзи, който го произвежда, за да увеличим дохода на друг. Тези възможности не са безгранични, а с фискална тежест над 40% от брутния вътрешен продукт. България отдавна е прекрачила горната граница, над която бюджетната лакомия започва да пречи. Дошъл е моментът да се преразгледа бюджетният избор. Вярно, че трудът в много отрасли, доминирани от държавата, е подценен. Това неравновесие не може да се реши с еднократна инжекция от натрупания излишък от хазната. За да плати повече на едни, държавата трябва да се откаже от други свои служители и да ореже луксозните си харчове. В крайна сметка доказано работещото решение е държавата да свие присъствието си - и в здравеопазването, и в образованието, та дори и в административните услуги - до един гарантиран и достъпен за всеки гражданин минимум, като остави пазара да се погрижи за всичко останало. Иначе ни чакат години на хамстерско препускане по спиралата заплати - цени. И неприятни изненади в битката срещу икономическата гравитация.