Ако приемем, че партиите са организации, поставили си за цел да овладеят лостовете на властта по демократичен начин, отговорът на въпроса от заглавието ще е положителен. Ако обаче смятаме, че те се стремят да постигнат нещо повече, а именно да реализират в управлението конкретни идеи, организирани в логична и последователна програма, то тогава съществуването на български партии няма да ни изглежда толкова очевидно. Няколко събития от последните седмици засилват подозренията на скептика.



Две години "управление"



Правителството на тройната коалиция отчете първите две години на своя мандат. От този отчет се разбра, че сме влезли в Европейския съюз и че като цяло ситуацията в страната се подобрява. И в двете твърдения има много истина. Въпросът е какъв е бил управленският принос за тези положителни резултати. Тук нещата стават доста сложни. Разбира се, вярно е, че правителството не представляваше непреодолима пречка за тяхното постигане. Вярно е също така, че енергичната всеотдайност на някои министри създаде добро впечатление у европейските партньори. Но ако търсим идеи и програмни решения, които да са тласнали страната напред през разглеждания период, ще изпаднем в затруднение. В областите, в които беше хвърлена най-много енергия - съдебната реформа и борбата с корупцията, - резултатите не бяха впечатляващи. В крайна сметка иначе едва ли точно министърът на правосъдието щеше да бъде сменен преди няколко месеца. Също така, ако съдебните реформи даваха така дългоочакваните резултати, щеше ли да се наложи Борис Велчев да пише изцяло нов наказателен кодекс, който да ревизира важни предходни решения като намаляването на правомощията на следствието например?

Ако управленските усилия в съдебната система имаха нееднозначен ефект, то снижаването на данъците, и въвеждането на плоския данък по-специално, може да бъде изтъкнато като правителствен принос за замогването на страната. Тук идваме до партиите и техните програми обаче. По-паметливите сигурно ще си спомнят, че БСП дойде на власт с доста по-различни обещания и програмни намерения. Как от идеите за шоково увеличаване на заплатите и доходите се стигна до идеи за плосък данък, само хора от кухнята на столетницата могат да кажат. Вярно е, че в коалиционна среда трябва да се правят компромиси и да се уважават идеите и на партньорите. Но едва ли е нормално това уважение да е толкова силно, че да изоставиш всякаква идейна последователност и логика и да прегръщаш модата на деня като свое дълбоко убеждение. За страната идеологическата метаморфоза на левицата може би е от полза. Въпросът е какво й е "лявото" на тази левица. Вместо програми и идеи виждаме, че имаме лозунги и етикети, които помагат на някои хора да се доберат или задържат във властта. Проблемът е, че всичко това засилва цинизма на гражданите към партийния живот като цяло.



Възходът на ГЕРБ и други партии на предприемачи



В една такава среда, в която дори основните политически партии са изпразнени в значителна степен от идейно съдържание, започват да виреят политическите предприемачи. Някои от тях капитализират потискания национализъм на населението ("Атака"). Други разчитат на спортния му дух (Тити Папазов и Александър Томов). Трети (изглежда, по-наивните) се опитват да използват истински пари за политически цели, като (засега нереализираното) навлизане в политическата сцена на Пловдив на бизнесмена Гергов. Най-успешен на предприемаческия фронт безспорно е Бойко Борисов, чийто капитал се оказа атрактивният медиен образ на кариерата му на частен и държавен охранител. Стъпвайки на медийните рейтинги, Борисов успя да ги трансформира в гласове на два поредни избора. Местният вот сега ще бъде ключов за утвърждаването на ГЕРБ като "партия". В какъв смисъл обаче ГЕРБ е партия?

Тук също не трябва да гледаме за партийни програми, идеологическа последователност и идейна логика, а по-скоро за използването на "етикети" за мобилизация на избирателите. ГЕРБ иска от СДС "етикета" на дясното - ако не го получи от легитимното ръководство, ще го купи на черно от някой дискусионен клуб. Ако и това не проработи, влизането в Европейската народна партия ще осигури десния етикет по второ направление.

Институционалните правила на местните избори, които отчасти са мажоритарни, улесняват проекта "ГЕРБ". Мажоритарните избори водят до силно преимущество за първите двама кандидата. Ако ГЕРБ и неговите кметове стигнат поне до балотаж в цялата страна или големи части от нея, то това би довело до бинарно преструктуриране на политическото пространство. Тъй като БСП е вероятният най-силен опонент, за Борисов е очевидно изгодно да се опита да заеме противоположния "десен" полюс и етикет.

Тази стратегия срещна неочаквана пречка в издигането на Мартин Заимов в София като "автентичен" десен кандидат. Заплахата тук не е толкова в това, че той може да измести Борисов от кметския стол в София. Но един балотаж между двамата ще направи невъзможно твърдението, че ГЕРБ монополизира десния полюс и че тя е единствената сериозна "дясна" алтернатива на сегашното управление. Ето защо Борисов на пръв поглед парадоксално започна да говори за това, че едва ли не Заимов е скрит кандидат на БСП в София: идеята е да се удържи двуполюсното деление между ГЕРБ и БСП, между лявото и "новото дясно", за да се максимализират предимствата за новата партия от мажоритарната част от изборите.

Този анализ показва, че понятията "ляво" и "дясно" - основните идеологически маркери - са се превърнали в етикети, даващи предимство в позиционните маневри на основните играчи. Тези, които търсят идеи и управленски програми зад тях, ще останат разочаровани.



Стачката на учителите



Насред позиционната политическа война се оказа, че в страната проблемите не са изчезнали напълно. Образованата част от населението като че ли вече не пребивава тук. Училищата произвеждат "продукт", чиито познания за света озадачават по-консервативно настроените. Бизнесът пък се оплаква, че няма достатъчно сервитьори, камериерки и секретарки. За капак на всичко учителите - гръбнакът на българската интелигенция - повдигнаха сериозно въпроса за своето заплащане, което е безспорно мизерно.

В цялата тази история интересното е пълното отсъствие на политическите партии от дебата по тези очевидно важни социални проблеми. Нямаме алтернативни партийни програми, нямаме конкуренция на идеи и визии за бъдещето на българското образование. Плод на случайност е, че Даниел Вълчев се случи енергичен и интелигентен министър, който въпреки общата дезинтересираност успя да въведе тестове, матури и да направи опити за обективна оценка на учителите. Но тези похвални усилия се случват в една среда на политическа инертност, партийна неангажираност и желание да прехвърлиш горещия картоф на някой друг.

Това е цената на трансформацията на българските партии от програмно-идейни организации в опортюнистични формации за овладяването на властта. Жертвата е идеята за "управление": не бива да очакваме обмислени, дългосрочни реформи, които да се отнасят до същността на социалните проблеми. Ще вдигаме заплатите на най-кресливите и гласовитите, ще асфалтираме предизборно знакови улици тук и там и ще отчитаме като управленски успехи липсата на големи гафове. Политически партии за такова "управление" също са необходими, защото все пак демократичният ритуал трябва да се спазва. Но гражданите са в правото си да очакват нещо повече от своите политически представители.