|
| Самуел Финци |
- Как един български артист успява в чужбина?
- Няма рецепта за това. Сменяш живота си, сменяш обстоятелствата и започваш да се съобразяваш с тях - едни приемаш, други преборваш, както навън, така и вътре в себе си.
- Да, но не пречи ли прословутата славянска чувствителност? Която при немците е непозната.
- Няма немци, няма американци. Човек както иска - успява. Затова и си сменя работата и държавата, за да приеме нещо от мястото, в което е отишъл. И започва един обмен на идеи. Няма значение дали са немци, дали са американци или каквито и да било.
- Добре, но от това, което сме чували, немците са по-студена и прагматична нация. Не си падат много по чувствата.
- А българите какви са? Това са предразсъдъци. Били малко суров народ. Какво значи?! Това са обобщения, които не съм привикнал да ги прилагам към които и да било националности, защото, както са такива, каквито си ги представяме, така е и пълно с изключения. Не можеш да ги приложиш към една група хора, както и не можеш да я характеризираш заради един или двама. Трябва ли тогава да кажем, че българите са престъпници, както ги характеризират в Европа, след като има такава престъпност и толкова показни убийства у нас? Това не би било честно спрямо останалите, които не са такива.
- Неминуемо ще стигнем до субсидиите.
- Няма място за сравнение.
- Не е ли по-лесно да се прави изкуство в Германия, която е богата, а ние сме бедна държава?
- Може би и това е проблем, но там е съвсем друга културна политика. Да се грижи държавата за литературата, за театъра, за изкуствата, после за киното е традиция от Просвещението насам. Германия е уникум в това отношение.
- Как ще обясните, че и Германия, и България са имали доста катаклизми, но немците винаги са отделяли пари за развитието на своята култура?
- Ами ето, като говорим за "студения" немец. Аз ви казвам, че ако говорим за музика и литература, която е част от световната култура, тя идва все от "студения" немец. Виждате ли колко са относителни нещата в изкуството и културата?!
- С други думи, ако се върнем на изкуството, по целия свят неговият език е универсален...
- Аз живея в един град, в който има представители на 185 нации. И всички от тях ходят на театър. Последната пиеса, в която участвам, само този сезон я играхме 35 пъти и всички билети бяха предварително продадени. Според репертоарния план я играем три-четири пъти в месеца, но заради интереса - понякога и повече.
- Помага ли ви семейната среда в професията на актьора?
- В какъв смисъл? Че баща ми е известен артист в България ли? Като дете съм ходил по репетиции с него - все нещо е останало в главата ми. Няма начин. Но все едно. Аз напуснах България доста млад. Дори и не завърших ВИТИЗ - заминах да работя. По-късно преминах на задочно обучение и получих диплома, но досега никой не ми я е поискал в Германия.
- Тук имате ли намерение да работите?
- Не знам. Миналата година излезе филмът "Пазачът на мъртвите". Ако ме поканят, ще играя пак, но засега нямам предложения. То е съвсем нормално. Авторите не ме виждат в някаква роля. Някой ден пак ще се случи да снимам. Не бързам. Ако му трябвам на някого и ако пък на мен ми хареса неговата идея - с удоволствие. Но засега нямам предложения. А в Германия имам. В момента снимам в Кьолн игрален филм на млада режисьорка, германка, казва се "Тайната на щастието".
- В България пари за кино трудно се отпускат и поради това вероятно не ви канят.
- Фактът е, че отдавна чакам да се обърне системата за това как и кой решава кои проекти да бъдат субсидирани. Сега си има Национален филмов център. Смешното е, че едни и същи хора, откак съм си тръгнал от България, решават и дават субсидии на едни и същи хора. Говоря за период от 18 години. Не че имам нещо против тяхното присъствие, но искам да видя други имена. Много ми се иска да видя и някои от по-младото поколение да се докопат до някаква субсидия за кино - с друга възраст, с друго отношение, с други виждания.
- Но в Германия непрекъснато сте ангажиран. Как става това там, а не става тук? По-труден ли е този процес у нас?
- Не е по-труден. По-трудна е организацията. Там по-лесно се работи, защото всички работят. И по-лесно се концентрира човек.
- А как да стане така, че и у нас всички да работят?
- Не знам. Може би е въпрос на манталитет.
- Немският опит какво показва?
- Респект преди всичко към себе си и после към работата. Към това да можеш да вярваш във възможностите си, но и да не ти минава през ума, че ще правиш повече от това, което можеш. Хубаво е да опитваш и ако се научиш - още по-добре. Но и същевременно с твоята работа трябва да респектираш и работата на другия до тебе.
- Излиза, че и в живота е като в едно старо изискване към българската култура - да променя човека. Каква е ползата от това и каква е загубата?
- Не знам дали има загуба. Има само полза. Това са индивидуалности. Аз смятам, че трудно може да се говори като цяло за българска култура. Има постижения на единични лица.
- Добре, няма ли нещо, което да ни представя пред света?
- Има чудесна българска народна музика, чудесна литература, чудесни произведения на изкуството. Но това кой го знае по света?
- Нали идеята ни като държава е, приобщавайки се към Европа и света, да ги научим на нашите културни традиции.
- Тук настъпва обратният процес. Тупаме се в гърдите колко сме страшни, но това само ние си го разбираме тук. И затова има разместване на критериите. Смятаме, че някакво нещо е страхотно постижение, плод на някаква страшна традиция, но тя остава затворена в рамките между Дунава и границите на Гърция, Турция, Македония, Сърбия и Черна гора. Имам чувството, че от 20 години насам нещо необратимо се е прекъснало и едва сега започва някакво отваряне към света, прави се някакъв опит да се организират течения и малки групички на интелектуалци, които да се обединят около една обща идея. Никак не намирисва на индивидуализъм, защото се обменят опит и идеи между тях. И именно затова смятам, че всичко постигнато от български творци извън България не е плод на някаква традиция тук, а на чисто индивидуални усилия. Творецът, какъвто и да е той, е положил усилия в друго пространство, където се е срещнал с други неща и оттам е отскочил и тръгнал нагоре.
- Значи, за да успееш навън, трябва да си повече европеец и по-малко българин като начин на мислене?
- Няма българи в тая работа, няма китайци, няма англичани. Има артисти. Артист е човек, който гледа на света с отворени очи и не се съобразява с това кой откъде идва и каква традиция пренася. Можеш да използваш всичко, можеш да крадеш, можеш да преработваш, можеш да измисляш, но не можеш да кажеш: "Аз съм български актьор и искам с моето българско театрално изкуство нещо да извърша!" Кой знае какво е това? Как изглежда? Как се определя? Какви са критериите, по които се определя българският театър? Не ми се говори за национализъм. Просто това не ме интересува.
- Как изглежда България отвън?
- Това, което ми прави впечатление, е, че българинът няма самочувствие в собствената си държава. И той го компенсира с твърдения, че има страхотни постижения. Народът, ако мога да кажа, населението или електоратът, е абсолютно смачкан от политици, които сам си е избрал, защото той избира едни хора, които правят каквото си искат. Нивото на политиците е доста ниско. Те стават такива само и само да спечелят много пари. Неприятното в цялата тази работа е, че политиката е мръсна игра. Навсякъде има корупция. Само че в Германия, дори и в Америка, Италия е малко по-настрани, 10 на сто от държавните пари, хайде да са 20, дори 30 на сто биват крадени. Тук са 90 и това е неприятното. Просто ако променим това съотношение, нещата ще се нормализират.
- Кога ще се оправим?
- След 30 години. Ние дотук изпуснахме много неща. Изпуснахме 17-18 години. Всичко се покри, не се отвориха досиетата, ентусиазмът от промяната изчезна. Материалното стана твърде бързо водещо в живота. Колкото беше промяната за комунизма - 50 години, толкова ни трябват и да заживеем като нормални хора.
- Добре, но българският народ хвърля вината за забавянето на политиците.
- Естествено. Той сам си ги избира. Защото тук те са свикнали да се затворят в кръга на семейството или приятелите и с някакво такова миниобщество да се промъкват между капките. Това е давало резултати лично, но в ситуации, когато трябва да се вземат крайни решения, не върши работа.
- Имаме ли шанс да доближим германците, да не говорим, че ще ги стигнем?
- Ама не бива никого да стигаме. Трябва да видим добрите качества, които имаме, и да ги стимулираме. Това не е състезание, за да стигаме никого, и не бива да се превърне в състезание. Ако ти се смяташ за по-добър от другия, то за него не е така. И в това е смисълът на изкуството - да намали абсурда на човешкото съществуване.
- Вярвате ли в това?
- Ами като гледам какво е тука - не. Хайде да не е абсурд. Да го наречем парадокс.
.
