Бях убеден (и още съм), че учителската стачка трябваше да започне през лятната ваканция. Ако не друго, учителството щеше да избегне подмятанията за изнудване и вредителство, зачестили в първите стачни дни. Те се тиражират от повечето медии, които иначе отпускат далеч повече място на "герои" и жертви в катастрофи, предстоящи избори и все по-безвкусни рекламни продукции, несъмнено безвредни за подрастващите. Данни на маркетингови агенции, подвизаващи се в полето на социологията, убеждават, че голяма част от родителите разбирали, но не подкрепяли размера и формата на учителските искания. Това е в съзвучие и с министерските намеци за безотговорност на стачкуващите. Стачката била във вреда на учениците, които пропускали важен материал и нямало да се подготвят за изпити, матури и кандидатствания - особено в чужбина. Разбира се, това противоречи на насажданото мнение, че масовото българско училище изобщо не готвело за така наречения живот най-вече поради некадърността на учителите. Но кой да гледа противоречия, когато нещата опират до запазване на статуквото, в което е нежелана всяка проява на солидарност с протеста на други?





Така или иначе учителската стачка е факт.



При това - радостен и полезен. Защото изплаща един позабравен дълг на училището към обществото и е полезна за учениците в твърде важно гражданско измерение: възпитанието в протест. Покрай финансовите искания, които не отиват по-далеч от това да се осигури мизерно възпроизводство на работна сила, все повече учителски гласове звучат в регистъра на социалния протест, засягащ същностни въпроси за ориентацията на обществото ни. Колкото и трудно да пробиват през медийната какафония, се дочуват гласовете и на ученици, които усещат този смисъл на стачката и подкрепят учителите си не заради удължената ваканция. Със сигурност не са мнозинство, но не е речено достойнството да се защитава от всички.

Дълго време у нас се дърдореше за гражданско общество и гражданско образование; въвеждаше се съответно учебно съдържание, чиято стерилност отговаряше на налаганата идеология за успех чрез съобразяване с господстващите условия, при които знанието е ефективно, когато носи измерима лична печалба. Тя продължи бетонираното от социализма апатично отношение към острите социални проблеми. Неин симптоматичен израз бе замяната на злия Андрешко, чийто съсед не си плаща данъците, с милата Ангелинка, чиято богата леля дарява по Великден. Да не стигаме до изчезването от образователния канон на Ботевия "Смешен плач" - естествено поради разминаване на проповядваните там идеи с изискванията на "днешния ден".

Е, сега учителската стачка е свидетелство, че и





гонен от главите, протестът премина в делата на учителите



Повечето отдавна са в състояние, при което единственият изход за запазване на достойнството им е отказът от работа. Със стачката българското учителство получи шанса да преподаде един практически урок и да покаже на учениците си начина за защита на идеалите за достоен труд и справедливото му обществено оценяване. Поради което пропагандата срещу нея използва обвиненията в егоизъм, за да възбуди егоизма на другите, съсредоточавайки се в чисто финансовите искания. Несъмнено вода в тоя улей наливат и част от синдикалните лидери, както и почти всички политически сили, които добре съзнават какво би станало, ако подкрепят или се огънат пред исканията - това ще е стъпка към промяна на статуквото. Има обаче и по-особена причина, която задължава тя да се направи тъкмо от учителите. Това е отговорът на упреците, че училището не учело на практически умения за живота. Но има ли в случая по-добър практически урок от този на протеста, пък бил и успехът му да е илюзорен?

Дори и неуспешна, стачката попада сред ония уроци, които най-мислещите от учениците ще запомнят. В смисъла на гражданската практика той е по-важен от компютрите и английския, от математиката и литературата, от историята и географията, от физиката и биологията, от психологията и логиката, та даже и от пеенето, трудовото обучение и физическото възпитание. Пред неговата важност загрижеността за усвояването на учебния материал е толкова нелепа, колкото е нелепо обществото, в което най-необходима практическа мисия на училището е ученето да се протестира. А нашето общество е тъкмо такова.

Затова и истинският страх у защитниците на това статукво не е, че удовлетворяването на учителските искания щяло да увеличи инфлацията, че всички щели да обеднеят, че щяла да се дестабилизира страната и децата щели да са без педагогически надзор, след като повечето нямат и родителски - всичко това принадлежи именно към него и е заслуга на поредица правителства. Страхът, сигурно несъзнаван, но дълбоко присъщ на пазителите на това статукво, е, че част от учениците, които не ходеха тези дни на училище, ще запомнят



практическия урок по достойнство,



изнесен от хора, недостойни според господстващото мнение, защото в масата си са бедни. И след тридесетина години, когато, както обещават, България щяла да приближи жизненото равнище на днешния Европейски съюз, може и да си го припомнят. Както и да протестират. Но ако учителите продължат да го преподават все по-ясно и след стачката, сигурно всички ще стигнем това равнище по-рано.