- Дай, дай, дай, дай, дай гооо!!!

Тригодишният ми син се тръшка в справедлив детски гняв, защото съм му взел... какво? Самия неясен обект на желанието. Не играчка, нито шоколад, нито майка му, нито моливчета за рисуване... А един лъскав черен инструмент, който употребявам и аз, и батко му, и баба му, която е на 88 години и половина... Да биха го имали на разположение, щяха да го употребяват и конкистадорите на Кортес, дечицата в ескимоските иглу, робите от Древния Египет, прабългарите с конски опашки, ловците на бисери в Полинезия... Защото той е Великият user friendly жезъл на независимостта, вълшебната пръчка на всеки мързел, скиптърът на желанията...

-------------

Глупости, става дума за дистанционното, разбира се. Синът ми иска да гледа на семейния телевизор "Мечо Пух", а аз - новините. Оттам и борбата за този спусък на електронната власт в семейството. Естествено, той все пак ми го взима, и на мен, загубил битката, не ми остава нищо друго, освен да се занимавам с малко мислене.

Дистанционното е особен инструмент. Всички инструменти, казват антрополозите, са екстензии, удължения на човешките сетива, ръце или крака - те усилват, прецизират или умножават способността да виждаш, чуваш, пипаш, действаш. Но за разлика от другите дистанционното е мета-инструмент, такъв, който командва другите. Ако нормалните инструменти отдалечават човека от обекта на неговото възприятие или действие, дистанционното печели дистанция от самите тях - пускаш и спираш от сигурно разстояние телевизори, видео- и аудиоуредби, заключалки на коли, автоматични технологични системи, климатици, роботи и атомни централи.

Заедно с това дистанционното е и най-простият инструмент - с него може да борави бебе, може да работи и почти парализиран човек - достатъчно да е в състояние да движи един свой пръст, мисли се вече как то да се задвижва от нервни импулси. Така то става върхът на техническата цивилизация: перфектна, двойна инструменталност, която не изисква нито особена интелигентност, нито физическа сила и сръчност (само го сравнете с такива инструменти като пианото, струга или състезателния автомобил...).

С него може да се направи почти всичко - и най-добра илюстрация е майката на всички дистанционни - телевизионното. Кликваш и хоп! - вече си в друг свят, отдалечен от предишния толкова, че направо не си в състояние да мислиш за дистанцията, просто гледаш... Можеш да се забавляваш, прескачайки от вселената на CNN и Буш към Вивалди по музикалния канал; или от мрачни рапъри по МТV към хитлеристки самолети на History Channel. На моя телевизор bTV, Канал 1 и Animal Planet са един след друг, така че при каналопрескачането съм забелязал определени закономерности: паралелно с Бареков на Animal Planet винаги има някой пуяк; когато по новините дават мълчаливия Бойко Борисов, на Animal Planet се появява бизон, а към говорещия му вариант (на ББ) - пиленца; Сергей Станишев винаги е сдвоен със зайци, а Волен Сидеров - с хиени.

Продължавам да си мисля по същия принцип - този на свободното прескачане от канал на канал в собствената ми глава. Всъщност всяка епоха си има свой емблематичен инструмент и културната история може да се разкаже на олигофрени чрез действията на тези инструменти. Казваш "печатам" и попадаш в 15-и век, "плувам в открито море" - и си в епохата на Вашку да Гама, после продължаваш със "стрелям с пушка", "возя се на влак", "слушам по радиото", "летя", "гледам филм"....

Днес казваш просто: "кликвам". Какво ли значи това?



Какво казва то за съвременността?



Какво ще рече да живееш, кликвайки?

Първото, което идва на ум, е "епохата на достъпа". Джереми Рифкин описа как новите комуникации превръщат всичко - континенти, епохи, личности и култури - в достъпна културна и информационна стока, която е на разположение. Телевизорът например е много показателен, защото се е превърнал в кутия за достъп до всевъзможните светове - достъпни от домашното диванче.

Достъпът обаче е нож с две остриета - защото като функция от свободната воля, желанията и мераците на индивида, той е и възможност за "отстъп". Влизаш в един възможен свят (например в българския парламентарен контрол), но ако ти скимне, след секунда може и да си излязъл от него - не само без задължения и отговорности, но и без даже да си чул какво ще каже Румен Петков за намаляващата престъпност в България. Просто го кликваш.

Навремето, преди 50 и повече години, възможният свят (тогава той е бил произвеждан от фантазията, от разните разказвани истории, литературата, филмите и пр.) е бил изпитание за реалния. Той е стоял като едновременно пленителна и плашеща алтернатива на твоя собствен живот, който е изпитвал чрез него своите граници, проигравал е възможности и невъзможности, а чрез тях - и своята собствена идентичност. С това фантазмените светове са били мощен педагогически и автопедагогически инструмент. За това е допринасяла още една особеност - филмите са карали човека за определени часове (а книгите дори за дни и месеци) да "потъва" в тях, обсебвали са го. Тоест изпитанието, фантазменото проиграване на човешкия Аз е траело известно време, имало е собствена, протяжна драматургия и е било риск за вътрешния свят на индивида, когото една книга е можела да промени. А в най-елементарните си форми преживяването на фикции е било почти хипнотизиращо - да си спомним реакцията на бабичките при представлението "Многострадална Геновева" в "Под игото". Те не различават това, което става на сцената, от това, което става извън нея, дават съвети на героите, трогват се до сълзи и пр. Това ни говори, че собственият им реален живот дотогава е бил до такава степен безалтернативен, че те направо са хипнотизирани от инсценирането на някаква друга възможност (графини, злодеи...) - и не различават нейната фикция от реалността, не са в състояние да имат никаква дистанция спрямо нея.

Точно обратното се случва с възможните светове, обитаващи телевизионната кутия: дистанционното дистанцира. Другите възможности са толкова много, че нито фантазията, нито паметта могат да ги обхванат: броят им като алтернативни възможности е направо отвъд човешки. Ако Вазовите бабички са имали само един живот и всеки друг възможен е бил за наивните им глави невероятна, обсебваща провокация, то кликващият има достъп до стотици. А ако ги умножим по броя на телевизионните хора в тях - до



хиляди, ако не и милиони възможности за живот, консумация и смърт



Затова съвременният дистанциран човек не се вживява. Той пази максимална дистанция, защото, съгласете се, не може да разпредели своята способност за съпреживяване и прочие в сто канала; а още по-малко може сто пъти в рамките на 10 минути "да изпита себе си".

Другият възможен свят е престанал да бъде провокираща алтернатива, станал е проста наличност, визуална стока, за която важи прочутото just take it or leave it. Човек (зрител) скача от канал на канал, пощипва от тази или онази стока, но за разлика от книгите и пиесите, каналите не го разтърсват, не го карат да вика като бабичките на многострадалния граф: "Бре, баби, не плачи - тя булката е жива!" Телевизионните светове не го променят, по-скоро всепредлагането на алтернативи има обратен ефект, лежиш си на своето диванче и безалтернативно се кефиш. А като ти мине кефът - гасиш го тоя скучен телевизор, това е.

Докато си мисля тия работи, синът ми гледа поредния пуховски епизод. В Дисни филмчето за Пух епизодите - като за деца - са по-длъжки, децата днес по-добре се съсредоточават от възрастните. Но и при едните, и при другите кликването като епохално действие има мощен ефект както в сфери, близки до телевизионните, така и в по-далечни.

Първо: то прави всички дълги неща - свързани вериги от образи, думи, аргументи, събития - почти невъзможни: всеки момент човекът (възрастният), който те гледа или слуша, може да си отклони вниманието към нещо по-интересно: може да те кликне. Ако не бързаш да му грабнеш за секунда вниманието, си загубен. Затова например съвременните комедии не са направени от цели сюжети, а от т.нар. гегове - от смешки, свръхкратки ситуации-клоунади, които в рамките на максимум 30 секунди трябва да задържат зрителя. Защото след това той вече е скочил някъде в Индонезия и зяпа безредиците в Източен Тимор или пък съзерцава дългокраките моделки по Fashion TV.

На микрофрагменти се накъсват не само телевизионните, а и житейските сюжети. Кликваш от професия в професия, от моден клуб в друг, където за момент се е фокусирал "купонът", от връзка във връзка, сърфираш от един електронен адрес в друг, от един континент в друг, през цялото време си разфокусиран, в състояние на флуктуация и възбудена тревога, че не можеш да си едновременно на всички места. Дистанционното и глобализацията, разбирана като трескаво преместване, са хомологични.

...Междувременно синът ми гледа като хипнотизиран "влакокрадците" Тигър и Пух - на три години той все още е зашеметен, че има и други животи освен неговия собствен, не излиза от пухезията, нищо не подозира за Източен Тимор...



Аз си сърфирам по своему и се опитвам да обобщя



Социолозите ни учат, че около предметите се утаява смисъл - социални значения, натрупващи се с техните употреби. Какво ли вече се е натрупало около телевизионното дистанционно? Поне един пласт от симпатични демократични значения: то е символ на правото на достъп и информация, на избора, на свободата, на безкрайните различия в съвременния свят и мобилността между тях, на независимостта, избор и индивидуална воля. Дори на политическа коректност - направено е така, че го ползват мнозинства и малцинства, глухи и сакати, червени и зелени, криминално проявени и монахини. Ако следваме логиката на употребите обаче, има и друг, неофициален пласт: дистанционно значи лекота, лениво скачане без усилия, всеядност, отегчение, визуално пресищане, заболяване на вниманието, неспособност за съчувствие и съмислене. И най-важното - обратимост. Винаги можеш да кликнеш на обратно, да се върнеш към предишен канал. Избор има, но той не е окончателен, в него няма фаталност, нито отговорност.

С това дистанционното получава политическа роля: то е инструмент, който учи как изборите се суспендират, как всички възможности се удържат едновременно, без каквато и да е съдбовност. В политически план това означава да държиш разните партии, доктрини и програми - а защо не и учения, философии и ценности на една ръка разстояние. Винаги и без емоции да можеш да ги кликнеш, да скочиш от една в друга. Или пък да им погледаш сеира за малко.

...Междувременно дори и моят тригодишен малчуган вече се е отегчил от своя Мечо Пух и сега, все така хипнотизиран, гледа реклами.